— Reculez vous, s’éloignier36.
Двамата се притиснаха към стената, без да помръдват, докато лекарят проверяваше жизнените показатели на пациента.
— Vingt cent joules37 — нареди той. Сестрата натисна няколко прекъсвача и завъртя един бутон. Разнесе се едва доловимият звук от зареждането на дефибрилатора, а докторът каза със спокоен глас:
— Au loin38.
Всички се дръпнаха от пациента, а лекарят опря електродите в гърдите на Тайлър Уин и цялото му тяло подскочи върху леглото.
Изражението на Руук беше каменно — това се случваше твърде скоро след собствения му сблъсък със смъртта. До него Ники шепнеше „Дръж се“, а когато зелената линия на монитора се изправи и стаята се изпълни с монотонния звук, който показваше, че липсва сърдечна дейност, го подкани отново.
— Хайде, Тайлър, хайде!
Звукът обаче не секна и лекарят нареди да увеличат джаулите. Щом даде сигнал, екипът се отдръпна и Тайлър отново подскочи, а Ники впери очи в екрана, надявайки се на дори най-малка промяна в правата линия. Нищо. Последва трети електрошок. Никой не говореше, но гаснещата надежда в очите на професионалистите казваше достатъчно. Хийт осъзна, че ноктите й се забиват в дланите и отпусна ръце. Докторът отново увеличи заряда, но и този път не се случи нищо. Нито следващия.
Хийт и Руук наблюдаваха тъжно и безпомощно, докато мъжът, с когото току-що се бяха запознали, продължаваше да не реагира, заключил отговорите на най-важните им въпроси в главата, към която тъй игриво бе посочил само преди няколко минути.
След няколкото неуспешни опита първо лекарят, а после сестрите погледнаха към часовника на стената. Той записа точния час на смъртта, една от сестрите изключи дефибрилатора, нави кабелите и прибра електродите. Другата посегна към монитора и го изключи.
Пронизващият звук секна, а правата линия изчезна, оставяйки само избледняваща зелена следа върху черния екран. Жената хвърли съчувствен поглед към Хийт и Руук, който не се нуждаеше от превод. После се обърна, за да покрие трупа на Тайлър Уин и внимателно дръпна чаршафа нагоре. На Ники й се стори, че в лицето й се затръшва стоманената врата на подземие.
ЕДИНАДЕСЕТ
— Изглежда, че Париж е и Градът, в който светлините угасват — каза Руук, докато влизаха в таксито пред болницата.
— Браво, г-н Деликатност отново се изказа.
— Какво? Не съм го убил аз! Ти беше, ти го уби.
— Ще престанеш ли да го повтаряш, ако обичаш?
— Ама уби го! Уби чичо Тайлър! — Той повдигна вежда. — Надявам се, че сега си доволна.
Хийт се обърна и се взря през прозореца в цъфналите кестени от другата страна на магистралата, в Булонския лес. Плавното ускорение на мерцедеса създаваше илюзията, че се движи не колата, а огряната от слънце цъфнала градина, която се носеше край тях като ярък пролетен облак.
Разбира се, че не беше убила Тайлър Уин.
Разбира се, че част от нея смяташе, че го е убила. Чувството, че тя е отговорна за това, не я оставяше на мира. Представи си как някой от зловещите гаргойли на Нотр Дам се съживява и чу дрезгавия му глас:
— Умря заради твоето посещение. Твърде много му дойде. Трябваше да пренебрегнеш стареца, когато молеше за още.
Цивилният следовател, който дойде в болница „Канар“, за да я разпита, пренебрегна тази идея. Естествено, попита я какво се е случило преди инфаркта и Хийт, избягвайки подробностите за майка си, му разказа официалната версия като ченге на ченге. Тайлър Уин познаваше жертвите на две убийства, които тя разследваше. Беше им дал сведения по собствено желание (униформеният отвън също го потвърди). Когато започна да се вълнува, Хийт се опита да прекъсне разговора, но той се разстрои още повече, така че тя бе решила да му даде информацията, която искаше и да приключи разпита веднага.
— Кой би могъл да знае, че ще стане така? — каза френският инспектор, свивайки рамене и й върна документите. — Вече говорих с лекаря, който каза, че не вие, а три куршума и нещо, наречено „стеноза на аортата“, са убили Тайлър Уин.
Руук обаче я тормозеше. Защо? Защото я познаваше достатъчно добре, за да предизвика вината й с престорена критика. Едно от първите неща, на които бе станал свидетел, когато за пръв път я придружаваше през лятото, беше начинът, по който ченгетата се справят с емоциите — чрез сарказъм. Първото, което й каза, след като наскоро излезе от комата, беше колко го е яд, че не е хванал куршума със зъби, за да го изплюе по лошия. А сега, докато седяха на задната седалка на таксито, я ободряваше, като я обвиняваше подчертано шеговито.