— Давай.
— Ръкавицата.
— Няма ли отпечатъци?
— Още по-лошо, няма ръкавица.
— Какво?
— Капитан Айрънс току-що се обади от лабораторията. Тази сутрин отишъл да блъска по вратата, за да побързат с резултатите й, ами, тя някак си се е загубила. — Мълчанието на нейния край бе толкова плътно, че той попита: — Детектив Хийт, там ли сте?
Тя каза само:
— „Някак си“?
— „Някак си“? — повтори Руук със същия невярващ тон, когато се върна в стаята и тя му съобщи новината. — Не мисля, че причината е в това „някак си“, по-скоро е бил „някой“.
— Това го забрави.
— Как можа да го кажеш?
— Можах, защото знаех, че умът ти веднага ще отхвърчи към Зона 51. Руук, поне веднъж не би ли могъл да правиш онова, с което си изкарвам хляба и да мислиш за фактите, вместо да спекулираш като ненормален?
— За фактите ли искаш да говорим? Добре. Колко често се случва да изчезне ключова улика при разследване на убийство? — Тя само се вторачи в него. — Добре де, забрави, че съм попитал. Това обаче е различно. Очевидно става дума за шпионин.
— Или за некомпетентност.
— Чуя ли тази дума, се сещам само за един човек — Железния.
— Ще трябва да изчакаме, докато се върнем, за да проуча това.
Тя разви единия от сандвичите с шунка и сирене, но Руук беше твърде унесен в мисли, за да яде. Отхапа само веднъж, остави багетата си и се заразхожда из стаята. Щом го видя бясно да пише по екрана на айфона си, Ники каза:
— Надявам се, че играеш на бесеница с Алек Болдуин, защото ако още мъдриш конспирации за ръкавицата, откажи се.
— Засега не се занимавам с нея, претърсвам адресника си.
— Защо?
— Ти може да не обръщаш внимание на фактите — отвърна той, като използва собствените й думи, за да я подразни, — но аз, като разследващ журналист с две награди „Пулицър“…
— Две, казваш — кимна тя и отхапа втора хапка.
— … предпочитам да ги проверявам по независими пътища. — Той прекъсна огледа. — А, ето.
— Добре, г-н Удуърд или може би Бърнстийн, какво смятате да проверите?
— Искам да потвърдя разказа на Тайлър Уин за това, че е шпионирал за ЦРУ и е пуснал майка ти в мрежата за бавачки. Според мен всичко, което ни каза, се връзва идеално, всъщност дори изпитах известно задоволство. Не знам дали ми пролича.
— Едва-едва. На кого ще се обадиш?
— На един източник под прикритие от времето, когато пишех статията за Чечня по поръчка на „Фърст Прес“. Казва се Анатолий Киже и е невероятен, направо като от книга. Шпионин от старата школа, работи за СВР40 — така се нарича руското разузнаване, вместо КГБ. Всички сменят бранда. КГБ, KFC…
— Руук.
— Извинявай. Както и да е, Анатолий живее в Париж и ако има човек, който знае за Тайлър, майка ти и всичко останало в онази мрежа, това е той. Може дори да хвърли известна светлина върху въпросите, на които Тайлър не успя да отговори, тъй като умря най-невъзпитано. Да почива в мир.
— Добре, да предположим, че този кагебеец…
— Севереец.
— … знае нещо, защо смяташ, че ще ти го каже?
— Защото докато се срещахме тук в Париж, двамата осъмвахме всяка сутрин в различен бар. Бяхме ето така. — Той хвана показалците си един за друг и натисна зелената слушалка на телефона. — До ден-днешен събудя ли се махмурлия, се сещам за него. Неизбежно е.
Той вдигна ръка, за да й направи знак да пази тишина, сякаш тя беше тази, която не може да млъкне.
— Ало, Международен внос ли е? — Той намигна многозначително на Ники. — Да, здравейте. Бих желал да разговарям с управителя на вашия клон, г-н Анатолий Киже. Да, ще изчакам. Прехвърлиха ме на секретаря му — прошепна той, а после каза: — Ало? С Мишка ли говоря? Не? О, явно сте нов, доста време мина. Казвам се Джеймисън Руук и съм стар приятел на Анатолий. Случайно съм в града и се чудех дали той… Руук. Джеймисън Руук, да. Ще изча…
Руук чака толкова дълго, че Ники успя да дояде багетата си, а той — да седне на стола в ъгъла, уморен от обиколките си.
— Ало? Да? — внезапно се изправи той, а после свъси чело. — Така ли? Виж ти. Сигурен ли сте? Много съжалявам. Да, дочуване.
Той затвори и се тръсна обратно на стола.
— Не ми казвай, че и него са застреляли.
— Още по-лошо. Казал, че изобщо не е чувал за никакъв Джеймисън Руук.
Събрали отговори, които разбулваха поне част от мистерията около живота на майка й, макар и без нови улики, Хийт и Руук си резервираха места за полета от Париж до Ню Йорк на следващата сутрин. Хаосът и некомпетентността, с които се бореше отрядът й, до голяма степен обясняваха желанието на Ники да се върне. Капитан Айрънс бе олицетворение на най-лошото в един държавен служител — беше си писарушка със значка от самото начало, но сега, когато Хийт я нямаше, нямаше кой да ограничава щетите от гафовете му. Да, понякога уликите се губеха, приказки пред медиите объркваха разследванията, а от време на време най-слабият детектив в някой отряд успяваше да преспи с когото трябва, за да получи отговорности, които далеч надминаваха неговата или нейната компетентност. Много рядко обаче всичко това се случваше едновременно, кулминирайки в торнадо от серийна некадърност. Дори да не й позволяха да се върне на работа, Ники смяташе, че ако е наблизо, ще има поне някакъв шанс да предотврати провала на най-важния случай в живота си.