— Знаеш ли дали багажниците на тези коли се отварят и отвътре?
— Не знам. Не съм сигурен дали френските наредби за безопасност изискват това, или не.
— Нека да опипаме наоколо, може да намерим някакво лостче. И ми спести шегите, ако обичаш. — И двамата се опитаха да раздвижат ръцете си, но не успяха. — Руук, един към друг ли са ни оковали?
Той не отговори, после подръпна белезниците й.
— Великолепно.
Тя не му обърна внимание и прокара пръсти по китките си, за да прецени ситуацията.
— Имам чувството, че веригата на моите е преплетена с тази на твоите. Впива ли се в кожата ти?
— Малко, но не е чак толкова зле. Фантазирах си по-скоро за жена с леопардово трико, но и с това ще се задоволя.
— Шшт, слушай!
Отвън се разнесе звук от кола, която минава по чакъл и рязко спира. Чуха стъпки и приглушени гласове, а после бибипкането на дистанционно управление, последвано от отварянето на багажника. Свежият въздух миришеше на газ и гора. Нечии ръце отключиха белезниците им и мъжете, които ги бяха заловили, ги измъкнаха навън.
Олюлявайки се, Хийт заслони очи от фаровете на мерцедеса и се опита да състави план за бягство. Изправиха Руук до нея и той потърка китките си една в друга. Личеше си, че и той си прави сметки.
Ситуацията не изглеждаше обещаващо. Бяха съвсем сами, невъоръжени и замаяни от инжекциите, намираха се в гората посред нощ, изправени срещу четирима яки мъже, които вече бяха демонстрирали умения на професионалисти и вероятно бяха въоръжени. Освен тях в спрялата кола имаше още кой знае колко. Ники стоеше неподвижно, вдишвайки миризмата на потта и евтиния одеколон на похитителите, решила да изчака с надеждата, че ще й се отвори възможност за действие… и че това не са хората, посегнали на Тайлър Уин.
Тя окуражаващо вдигна длан към Руук, а той кимна утвърдително. После и двамата насочиха вниманието си към предната врата на мерцедеса, от който излезе още един здравеняк. Той отвори задната врата и направи път на по-нисък, набит мъж с каскет, който обиколи и застана пред тях, осветен от фаровете, докато бодигардът му чакаше встрани.
— Искал си да говориш с мен, а, младеж?
— Боже мой — каза Руук. — Анатолий!
Онзи пристъпи напред с разтворени обятия и Руук се хвърли към него. Хийт изтръпна, но никой не се опита да го спре. Двамата мъже се прегърнаха, като бясно се тупаха по раменете, смееха се и повтаряха „Ах ти, гад мръсна!“ и „Не, ти си гад!“ отново и отново.
Когато ентусиазмът от повторната им среща се уталожи, Руук извика:
— Ники, това е Анатолий! Виждаш ли? Наистина се познаваме. — Той прегърна другия през раменете. — Ела, искам да ти представя един човек. Това е…
— Ники Хийт, да, знам.
— Естествено, че знаеш. Ники, кажи „здрасти“ на моя стар приятел Анатолий Киже.
Руснакът и протегна покрита с мазоли ръка и тя я разтърси. Шофьорът на мерцедеса изключи двигателя и намали фаровете, и когато очите й се нагодиха, Хийт огледа Киже по-внимателно. Имаше здрава, тантуреста фигура и обветрено лице на булдог, които идеално биха подхождали на балкона до Брежнев по време на манифестация по случай Първи май. Косата му, неестествено черна за човек на тази възраст, беше сресана на лимба, покрита с толкова лак, че каскетът не бе оставил никаква следа по нея. Под рошавите боядисани в черно вежди надничаха игривите очи на женкар — Ники беше виждала много такива типове в Щатите, но вместо да отвличат хората по улиците, те слагаха плочки на верандите й в басейните в Лонг Айлънд и Ню Джърси. Зачуди се дали перат килими.
— Приятно ми е да се запознаем.
— Определено си дадохте достатъчно труд — отвърна тя. — Ако ни бяхте позвънили, можехме да се видим в някое кафене.
— Извинявам се. — Шпионинът се поклони и леко пусна ръката й. — Това се нарича „прекомерна предпазливост“. При моята професия няма друг начин човек да оцелее до шейсетгодишна възраст.
— Имате предвид вноса и износа ли? — попита тя.
— А — засмя се той. — Тази ми харесва, младежо. Куражлийка е, а?
— И още как.
Анатолий погледна часовника си и бързо огледа гората.
— Кажи ми Джеймисън, за да не се застояваме дълго тук, какво искаш да обсъдиш с мен? Поредната статия, за която ще получиш награда, а аз — нищо? — засмя се той.
— Искам да проверя нещо, което научихме. Отнася се за една стара мрежа, оперирала тук, в Париж. Знаеш какви са правилата, Анатолий. Не бих издал държавни тайни, нито бих изложил някого на опасност, но това и без друго не е проблем, защото смятам, че тази операция вече не е активна.