Може би в последната минута щях да се откажа, подсъзнателно забравяйки часа, датата или мястото на срещата, но Нед ми изпрати доклад, които беше сигурен, че ще ме заинтересува. Намираше се в папка „Голият мъж“. Как можех да устоя?
Голият мъж бил работник по покривите — опасно занимание, както вече знаех от новите си съвети за безопасност при гръмотевични бури. Когато го ударила светкавицата, работел на покрива на своята тъща. Бил на четирийсет и четири години, метър и деветдесет, сто и осем килограма. Оплешивявал, но имал брада. По време на инцидента бил изпил две бири, но определено не бил пиян. Работел сам. Никога не бил печелил от лотарията, никога не бе имал куче, никога не бе давал обещание, което да не спази после. Поне до съвсем скоро.
В онази вечер си пеел песента на Джони Кеш „Огнен пръстен“. По-късно осъзнал, че тази песен се въртяла в главата му, защото напоследък имал връзка с млада жена, работеща в търговския център в Смитфийлд. Жената на Джони Кеш написала „Огнен пръстен“, когато двамата се влюбили — по това време били женени за други хора. В тази песен имало силно желание, страст, копнеж… Може би затова Голият мъж оправял покрива на тъщата си в онази неприветлива вечер. Вина и желание, лоша комбинация. Предвиждали се гръмотевични бури, но той смятал, че ще му стигне времето. Надявал се тайничко, че доброто дело ще компенсира прегрешението му.
Той грешал.
Когато бил по средата на работата си, чул съскащ звук и се усетил, че мисли за ада и дали ще се озове там, ако такова място съществувало наистина. Пръстите му започнали да изтръпват. И после видял как Луната пада от небето; или поне така му се сторило отначало. Но Луната имала опашка и това със сигурност било лош знак. Кълбовидна мълния; паднала върху покрива и се затъркаляла надолу. Приличала на комета, насочила се право към него, синьо-черно нещо, което било напълно солидно и истинско, колкото камион или огромен ботуш, или жив, дишащ човек. Голият мъж си помислил, че ще се изправи лице в лице не с някой паднал ангел, а със самия дявол. Замислил се за всичко, което не бил направил в живота си. И внезапно да си има куче му се сторило най-важното нещо в света.
Съскането станало по-силно и после осъзнал, че се намира на тревата, напълно гол, с изключение на работните си ботуши. Дрехите му представлявали купчина пепел, а брадата му я нямало. На снимките в папката Голият мъж стоеше на фона на бял екран; приличаше на бебе, с широко отворени очи, току-що дошъл на този свят. Брат ми знаеше, че ще поискам да го видя на живо. Бях библиотекарка все пак; винаги исках да разбера как свършва историята. Дали си беше взел куче? Дали бе сложил край на любовната си връзка? Дали си бе намерил друга работа, която не е толкова близо до небето?
Зърнах Голия мъж в мига, в който влязох в кафенето. Май бе отслабнал доста след инцидента. Използваше бастун, също като мен. Със сигурност и в него имаше някакво вътрешно дяволче, което човъркаше нервната му система, но той бе от мълчаливия тип. Взираше се право пред себе си и останах с впечатлението, че е бил принуден да дойде тук, също като мен. Някой бе настоял, че ще бъде добре за него, пречистващо, сякаш нещо можеше да бъде такова за хора като нас.
Повечето хора в групата с удоволствие говореха за това, което им се бе случило, и за ефектите от поразяването — така наричаха симптомите си. Голият мъж продължаваше да мълчи, но останалите се проучваха взаимно, сякаш всеки един бе отделен химически експеримент, който се бе развил в странна посока. Но след всичко, което бяха преживели, кой можеше да ги вини за това? Те не мрънкаха, нито се оплакваха; придържаха се към фактите. Повечето също като мен имаха главоболие, гадеше им се и понякога се чувстваха дезориентирани.
Някои имаха странични ефекти, които им пречеха да работят, да спят, да мислят спокойно, да правят секс. Имаше митове, че оцелелите след удар от мълния стават хиперсексуални, че се наелектризират, с други думи казано, но по-често ефектите бяха точно обратните — импотентност и депресия. Някои в групата получаваха мускулни спазми, някои заекваха; някои изглеждаха напълно нормално и може би наистина бяха такива. Мнозина имаха странни мисловни проблясъци, някои вече не помнеха важни неща от живота си, имаше хора с напълно забравени самоличности. Един младеж не можеше да си спомни къде беше роден. Момиче не помнеше средното си име. За повечето миговете точно преди да ги удари мълнията бяха най-осъзнатите моменти от живота им. Също както щяха да помнят как звездите падат от небето, ако някой ден имаха възможността да наблюдават края на света, така споменът за тези ярки, кристално ясни мигове беше нещо, от което не можеха да се отърват, независимо колко упорито се опитваха.