Загледах се в мъжа до мен, всъщност момче, на около двайсетина години. Висок, недодялан, лешникови очи. Беше странно, че носеше ръкавици. Когато забеляза, че го гледам, се наведе към мен.
— Искаш ли да видиш?
Тракането в главата ми беше болезнено и шумно; сигурно съм направила някакво движение и той го прие като кимване за „да, искам да видя какво криеш под ръкавиците си“. Сякаш ме интересуваше. Момчето се казваше Рени и беше второкурсник в университета; трябваше да посещава летните курсове, за да навакса изпуснатия семестър след поразяването му от мълнията. Свали ръкавиците си и видях, че по време на удара на едната си ръка бе носил пръстен, а на другата — часовник. И двата предмета бяха оставили дълбоки вдлъбнатини по кожата му, все едно нагорещеният метал го бе белязал до живот. Не беше необходимо да казва, че ръцете го боляха много; беше очевидно от дълбочината на ивиците, от начина, по който ги движеше, толкова предпазливо.
— Много лошо, че часовникът не показва точното време — пошегува се Рени. Сложи отново ръкавиците си и премигна.
— Бях на курс по голф. Знаеш ли, че пет процента от поразяванията стават на голф игрища?
— Така ли?
Тези хора наистина не можеха да се наситят, трябваше да говорят постоянно за преживяванията си.
— Бях с останалите момчета от братството ми, почти петдесетина: беше купон за събиране на средства за ремонта на къщата ни. Прекарвахме си чудесно и после — бум. Удари единствено мен. Мина през цялото ми тяло, от главата до петите. Директен удар. Все още имам дупка някъде тук — каза той и опипа с пръст главата си, докато я намери. — Ето.
Целият разговор ставаше вече прекалено личен. След малко щеше да ме попита дали спя с нощница. Дали съм сънувала мълнията си. Дали сега се паникьосвам и заключвам вратата при първия признак на дъжд.
Все още ми се усмихваше. Предполагам, че трябваше да му дам нещо в замяна.
— Бях в дневната си. Мухогонката, която държах в ръка, се подпали.
Това явно му се хареса. Все едно му се доверявах.
— Леле. Обзалагам се, че доста си се изненадала.
Беше толкова внимателен и приятелски настроен, че реших да споделя още малко информация.
— Беше пластмасова мухогонка, така че започна да се топи. Купих я от железарския магазин. Беше рикошетен удар — надявах се, че звучах компетентно.
— Добре, че не си използвала навит на руло вестник. Сигурно ти щеше да се подпалиш.
Харесваше ми, че коментира умерено. Сега, когато ми се усмихна отново, реших, че може и аз да му се усмихна в отговор.
Онази вечер бяхме осмина — стари и млади, мъже и жени, които принципно нямахме нищо общо, нищо, което можеше да ни обобщи като група. Наблюдаваха ни, а предполагам, че трябваше и да ни насочват в някаква посока, трима души — сестра, невролог, който явно бе асистент на доктор Уайман, и терапевт. Скоро научих, че от всички документирани случаи на гръмотевична дейност в този щат две трети се бяха случили в окръг Орлон. Какви късметлии бяхме само. Намирахме се в центъра на цялото лошо време във Флорида. Нищо чудно, че брат ми бе очарован да живее тук.
Накараха ни да се настаним в кръг и да се представим — само с първите си имена, естествено — и да започнем да обсъждаме как се чувстваме. Сега всички се умълчаха. Физическите ефекти бяха едно, но това бе нещо съвсем различно. Какво причини мълнията на душата ти? На сексуалния ти живот? След като пламъците минаха през тялото ти, същността ти цяла ли е? Или тиктака бързо, тресе се и трепери?
Никой не искаше да говори пръв. Голият мъж оправяше ботушите си. Младо момиче с красива къдрава коса и различни чорапи затвори очи и си затананика тихичко. Лицето й бе покрито с белези — по-късно научих, че са резултат от дъждовните капки, които по време на удара се изпарили и превърнали във вряща нара, прогорила красивата й кожа.