Рени се ухили, после се надигна и се запъти към масата с храна. Видях, че и той куцукаше. Стъпалото, през което бе минала мълнията, потреперваше и се бе изкривило; явно нервите в целия му крак бяха повредени. Оттук и треморът, и поклащането, когато вървеше. Извърнах очи. Не исках да си представям как бе заел позиция, за да удари топката, как бе излязъл с приятели навън, за да прекара един страхотен ден и после…
Исках да възприемам нещата отново в бяло и ледено, както преди. И все пак усетих, че тези хора ме бяха трогнали по начин, който все още не разбирах. Може би защото животът на всеки от нас бе съсипан толкова уникално, всичко бе станало против законите на логиката. Обърнах се и видях Голия мъж да седи там, отпуснал глава на ръцете си със затворени очи. Спеше. Жената до мен, която била поразена, докато подрязвала живия си плет, докосна устните си с пръст — шшшш…
— Горкичкият… — прошепна тя.
Забелязах, че Голият мъж не носеше брачна халка и че на панталоните му имаше власинки от кучешка козина, може би от лабрадор ретривър. Може би бе получил това, което искаше, или това, което си въобразяваше, че иска. Но той простена в съня си и всички се обърнахме към него, стреснати от звука. Ето я, изпусната като жаба в градината. Мъката.
Голият мъж не отвори очи, докато срещата не приключи. След това ни каза, че това му се случвало все по-често — да заспива внезапно, просто не можел да стои буден. Разговарял с някого и в следващия момент заспивал, похърквайки. Не можел вече да каже къде е границата между истинския живот и съня. Това бил основният му проблем. Разговарял е приятелката си Мари за това, което били правили предишния ден, и тя го поглеждала изумено — и така разбирал, че то не било реално. Кануто в реката, колата на пътя, бурята в ясното небе, за която бил толкова сигурен — всичко изчезвало, щом отворел очи.
— Искам да се събудя — каза Голият мъж. — Само това искам.
Всички отклонихме смутено поглед от него, когато той се разплака. Надявах се, че ще запомни случката като съм. Неясна стая, пълна със смаяни и мълчаливи хора, които поне бяха достатъчно почтени, за да му дадат малко уединение. Преди да се усети, щеше да разхожда кучето си и дори нямаше да си спомня за нас, непознатите, които му желаеха най-доброто, които се надяваха той наистина да се събуди.
Всички имахме снимки от своята „онази“ нощ. Беше част от проучването, абсолютно задължително, така ни казаха. Един по един влизахме в стаята, събличахме дрехите си и заставахме пред бял екран. Докато стоях там, треперейки, си спомних приказката „Момчето, което отиде далече, за да разбере какво е страхът“. Като малка изобщо не харесвах тази история за момчето, което било толкова смело, че можело да играе карти с трупове и покорило таласъмите, без дори да му мигне ухото. Когато Нед ми четеше приказки, винаги настоявах да пропусне тази и да мине направо на следващата. Не харесвах приказки, в които Смъртта беше главен герой. Дори за мен тази история ми се струваше прекалено нелогична. Кой, по дяволите, можеше да гледа смъртта и да не се страхува?
Когато дойде редът ми да ме снимат, заех позата и направих всичко, което ми казаха. Обърнах се наляво, после надясно, опрях гърба си в бялата хартия. Снимките щяха да влязат в досието ми, както на всички останали. Изражението ми щеше да прилича на това на Голия мъж — мигащо срещу студената светлина. Може би затова Лазарус Джоунс бе избягал. Той, който не се страхуваше, който се бе борил със смъртта и се бе завърнал много по-силен от преди. Той искаше своето уединение; някои хора вярват, че ако споделят тайната си с други, ще загубят силата си, и може би Лазарус Джоунс бе един от тях.
Облякох се бавно. Тръгнах си последна. Вече шофирах, което може би не беше особено умна идея. Все още не бях съвсем добре. Понякога ми се гадеше толкова силно, че се налагаше да отбивам встрани от пътя, за да повърна. Веднъж карах и внезапно осъзнах, че се намирам на магистралата извън града и нямах представа какво правех там и закъде бях тръгнала.
След сбирката на оцелелите се отправих към къщи; два пъти обикалях уличките в квартала, докато позная предния си двор. Ето я — най-лошата градина на улицата, обрасла с бурени и определено нуждаеща се от поливане. Паркирах на алеята пред къщата, бързо влязох вътре и отидох в спалнята. Съблякох дрехите си и се погледнах в огледалото. Когато ме снимаха, затворих очи, сякаш така щях да скрия от своето съзнание това, което бях и как изглеждах. Сега обаче видях. Над сърцето ми имаше петно, там, където мълнията бе ударила, преди да се разпръсне и да се стовари върху пода. Докоснах мястото; отвътре беше твърдо, сякаш под кожата ми бе имплантиран малък камък.