Прозорците бяха отворени и усещах как вятърът минава през мрежата. Поне веднъж бях имала късмет.
За разлика от митичния Драконов мъж, за когото говореха на сбирката, Лазарус Джоунс живееше на около осемдесет километра от Орлон. Замислих се как Момчето, което не се страхуваше, играеше карти със Смъртта, как се ухилваше и хвърляше асото на масата, как вървеше из гробището, без да трепне, как познаваше смъртта отвътре, с най-дълбоките й тайни. Исках такъв мъж; мъж, който не можеше да бъде убит, който нямаше да изчезне, ако пожелаеш да е мъртъв, който вече е бил там и се бе върнал.
Бях донесла със себе си от Флорида куфар дрехи, дрехи като за Ню Джърси — вълнени рокли и поли, ръкавици, шалове, пуловери. Имах нужда от нещо ново за този случай. Не бях пазарувала от години, откакто баба се беше разболяла за пръв път. Дрехите ми бяха удобни, но знаех, че са като за жена с поне десет години по-възрастна от мен. Нямах нито един чифт хубави обувки, само джапанки и кецове и едни ботуши, които сигурно никога повече нямаше да обуя. Но да намериш нещо в Орлон не беше лесно, трябваше да отида до търговския център в Смитфийлд, който се намираше чак на магистралата, на третата отбивка.
Бях оставила бастуна си вкъщи и само минаването през паркинга в жегата изцеди и последните ми сили. Въпреки това продължих и влязох в мола; бързо подминах „Кмарт“ — беше прекалено голям и просто нямаше да се справя. Открих малко магазинче за дрехи и пристъпих плахо вътре. Оставих продавачката да ми подбере няколко рокли, докато аз чаках в съблекалнята. Там беше тясно и мрачно и мислех, че всички в магазина ме съжаляват. Оставих ги да мислят, че съм болна от рак; беше по-лесно за вярване, отколкото истината — дневната, огнената топка, горящата мухогонка, начинът, по който съдбата ме бе отличила от останалите хора.
Една от продавачките влезе при мен и ми донесе купчина дрехи, които според нея явно бяха подходящи. Завари ме, докато бях съблечена. Тя ме погледна за миг и се отпусна на стола в ъгъла.
— Съжалявам — извиних се аз заради тялото си. Грабнах първата рокля от купчинката и я облякох бързо.
— Мълния — каза момичето. Беше забелязало белега над сърцето ми. — Познавам тези следи. Живея с това всеки ден.
— Вие ли? — попитах аз.
— Той — отвърна продавачката. — Приятелят ми. Направо ме побърква с всичките странични ефекти, които изпитва след удара.
Името на момичето бе Мери. И тогава разбрах коя беше тя. Истинската любов на Голия мъж. Онази, за която е мислел, докато работел на покрива. Знаех прекалено много за любимия й. Можех да се почувствам неловко, но бях свикнала да се намирам в такова положение.
— Светът е жестоко място — каза Мери. — Мислиш, че ще получиш това, което искаш, а накрая се озоваваш с празна чиния. Тази ви стои наистина добре — кимна към отражението ми в огледалото. Говореше за роклята, която бях облякла.
— Ще ви направя десет процента намаление заради всичко, което сте преживели.
Обърнах се към огледалото. Роклята беше проста, бяла. Не стоеше зле. Спомних си желанието на Голия мъж, онова, което бе поискал в мига, в който бе решил, че смъртта идва за него.
— Имате ли куче? — попитах Мери.
— Куче ли? Мислите ли, че ще имам в къщата си нещо, което пуска косми? Никакъв шанс.
Зае се отново с работата си. Беше си такава, съсредоточена върху това, което бе пред нея в момента. Явно Голият мъж имаше таен живот, за който Мери не подозираше.
— Не мисля, че с друга рокля ще изглеждате по-добре — изкоментира тя, когато видя, че се оглеждам отново в огледалото.
Най-вероятно беше права. Купих роклята и чифт сандали и се преоблякох още в магазина. В колата откъснах етикетите и се отпуснах назад, за да се възстановя от усилията, които бях направила да общувам с някого. Включих климатика на пълна мощност. Пръстите ми потреперваха, но невролозите бяха казали, че това е напълно нормално, като се имаше предвид колко силен волтаж ме бе ударил.
Събрах сили и излязох отново на междуградската магистрала. Единственото, което знаех със сигурност, бе, че гумите на колата ми бяха безопасни. Макар че брат ми ме избягваше напоследък, бе посветил доста време на проучвания, преди да ми купи новите гуми в Ню Джърси. Нямаше да се подхлъзна, така че карах бързо.
Всичко изглеждаше едно и също покрай пътя. Бели чапли се спускаха над боклуците. Тревата бе станала жълта и кафява от жегата. Наближаваше лятото, сезонът, който за хората в Орлон бе истински ад на земята. Те обаче се смееха, когато говореха за това и никой не помисляше да се премести на някое по-прохладно място. Климатикът в колата бе пуснат, но смъкнах прозорците. Свежият въздух нахлуваше вътре като гореща струя, излизаща от фурна. Роклята ми се развяваше и от шума на вятъра не чувах тракащия звук в главата си.