Избърсах ръцете си в новата си рокля и се върнах в колата. Карах още малко, после видях къщата и спрях. Не беше нещо особено. Стара фермерска къща с ламаринен покрив. Когато валеше, капките дъжд сигурно удряха по покрива като куршуми; не можех да си представя какъв ли бе звукът, когато имаше градушка. Останах неподвижна в колата си четирийсет минути; толкова, колкото той е бил мъртъв. Исках да усетя колко дълго е всъщност това време, ако въобще беше възможно подобно нещо. Могат ли четирийсет минути да бъдат цяла вечност? Можеш ли да пристъпиш напред към страха като един човек и да се завърнеш напълно различен? Спомних си за онази сутрин, когато се събудих и майка ми я нямаше. Заскреженият сняг по стъклото на прозореца. Бледите лъчи на слънчевата светлина. Брат ми почиства кухнята с гръб към мен. Върни се в леглото, каза ми той. Прекалено рано е. И аз го послушах. Сънувах сняг и лед, докато чух баба ми да ме вика.
Сега се намирах на място, където имаше оранжеви портокали в полето. Където високо в небето се носеха малки облаци. Все още чувствах вкуса на желанието, което се бе родило в мен толкова отдавна. То бе стояло там през цялото това време, заседнало в гърдите ми, на мястото, където трябваше да се намира сърцето ми, точно под белега от мълнията.
Исках само да бъда някой друг. Толкова много ли беше? Нима исках всичко? Затова бях дошла тук. Всъщност вече се случваше. Жената, която бях преди, никога нямаше да измине тези осемдесет километра, никога нямаше да доближи вратата на непознат и да потропа на нея, неведнъж, а цели три пъти. Един път за леда. Втори път за снега. Трети път за изтърканите гуми на пътя.
Всичко миришеше на жега; прахът се надигаше от пръстта и прогаряше носа ми, щом го вдишах. Бях на място, където никога не бе имало лед. Където януарският ден бе абсолютно същия като деня през юли. И аз като Голия мъж, който плачеше, исках да знам разликата между реалността и съня. Ощипах се, за да разбера дали не сънувах и в момента. На кожата ми остана следа от пръстите ми. Предположих, че бе червена. Мисля, че бе добър знак.
Бях готова да получа това, което заслужавах.
В теорията на хаоса има ли значение какъв цвят е пеперудата? Щеше ли нещо значително да се промени в това, което последва, ако виждах всички цветове? Дали Лазарус Джоунс щеше да отвори вратата, ако роклята ми бе бяла, както смятах аз, а не червена, каквато бе в очите на всички други?
По-късно той ми каза, че онзи първи път, когато отидох да го видя, е видял ето това през прозореца: жена в червена рокля на верандата. Абсолютно не на място, не в подходящото време, упорито тропаща по вратата. Очевидно решена да влезе вътре. Той обикновено държал щорите спуснати, когато разни хора идвали да го търсят. Бе прогонил доктор Уайман с пушка. Нямал никакво желание за посетители. Не разговарял дори с работниците, които наемал. Но червената рокля привлякла вниманието му. Това ми каза след време. Може би му бях напомнила за плодовете в овощната му градина, искрящи на ярката слънчева светлина. Бях нещо неочаквано за него, нещо, което не можеше да спре.
II.
Аз от своя страна бях готова за всичко и нищо. Мислех, че всеки момент ще избухна, както когато забих ръката си в прозореца в болницата. Казах си, че ако той не излезе до пет минути, ще си тръгна. Може би наистина щях да получа това, което заслужавах: нищо. Още няколко минути и щях да бъда благодарна за възможността да се обърна и да избягам, така, както правех винаги. Не бях мислила какво щях да правя после. Да си тръгна и какво? Да шофирам по магистралата и да се забия в някоя канавка? Да скоча в пропаст? Да се прибера, да легна на дивана и да вперя поглед във вентилатора на тавана? Знаех само, че искам да се махна. Да бъда напълно различна и нова. Чувствах се като онези хора от приказките, които внезапно се озовават в кожата на друго създание, пленени в тялото на тюлен, на кон, на птица…
Лазарус Джоунс излезе на верандата. Аз сведох очи надолу; ако той видеше изражението на лицето ми, щеше да се изплаши. Ако погледнех в огледало, щях да изплаша себе си. Бях уплашена, разбирате ли… Оглеждах се в смърт и желания, пленена в погрешната кожа. Бях магарето, грозно и ревящо, гъсарката, молеща за милост, просякът, нуждаещ се от комат хляб. Презрамките на роклята ми се свличаха от раменете ми. Нямаше значение. По лицето и пръстите ми имаше прах. Той беше разполагал с четирийсет минути, за да разбере всичко; аз исках само малка частица от това, което бе научил от другата страна. Не исках да му правя дисекция, нито да го снимам или да измервам радиоактивността под кожата му. Просто исках да бъда в присъствието на човек, който не можеше да бъде убит.