Когато майка ми каза, че Бетси и Аманда я чакат и вече е закъсняла, си пожелах нещо. В същия миг усетих как то ме изгори отвътре. Почувствах горчилката му; и въпреки това продължих. Пожелах си да не я видя никога вече. Казах й го право в лицето. Пожелах си тя да изчезне веднага, в същия миг.
Майка ми се разсмя и ме целуна за лека нощ. Целувката й беше чиста и свежа. Лицето й бе бяло като сняг. Прошепна ми нещо, но не го чух. Исках това, което си бях пожелала. Не мислех за нищо друго, освен за собствените си нужди.
Тя не можа да запали двигателя, опита няколко пъти, докато стане. Във въздуха имаше много пушек. Покривът на колата вибрираше заедно със силно ръмжащия двигател. Чувствах се огорчена. И ето още нещо странно за това желание, което я накара да изчезне: заболя ме от него.
— Влизай вътре, идиотко такава! — извика брат ми. — Тя няма да се върне и само ще ти замръзне задникът.
Нед разсъждаваше логично; беше четири години по-голям от мен, експерт по съзвездията, червените мравки, прилепите и безгръбначните животни. Понякога ми казваше, че чувствата са загуба на време. Не обичах да го слушам, дори когато беше прав, затова онази вечер не му отговорих. Той пак извика — обеща, че ако се прибера, ще ми почете, дори и приказка, а по принцип хич не ги харесваше. Приказките бяха абсурдни, невъзможни, нелогични. Но и това не успя да ме накара да прекратя вечерното си бдение. Не можех да откъсна поглед от празната улица. Не след дълго брат ми се отказа да ме уговоря. Нима в крайна сметка не ставаше така с всички хора в живота ми? Стъпалата ми посиняха и започнаха да ме болят, но останах отвън на верандата още малко. Докато езикът ми спря да пари. Когато най-накрая влязох вътре, отидох до прозореца и продължих да гледам навън. Дори и Нед дойде в един момент, но там нямаше нищо. Само снегът.
Майка ми бе катастрофирала на пътя, вливащ се в магистралата. Полицейският доклад твърдеше, че причините за инцидента били лошите пътни условия — имало много лед — и старите гуми на колата й, които трябвало да бъдат сменени. Но ние бяхме бедни, нали го казах? Не можехме да си позволим нови гуми. Майка ми закъснявала с половин час за тържеството за рождения си ден, после с час; после приятелката й Бегси се обадила в полицията. На следващата сутрин, когато баба ни дойде, за да ни съобщи новината, за пръв път сплетох сама косата си и след това я отрязах с градинската ножица. Оставих я там за прилепите. Започнах да се питам дали брат ми не е бил прав през цялото време. Не чувствай нищо. Дори не се опитвай.
След погребението с Нед се преместихме в къщата на баба ни. Трябваше да оставим някои от нещата си: брат ми имаше колония от мравки, а аз се отказах от всичките си играчки. Вече бях прекалено голяма за тях. Баба каза, че отрязалата ми коса прилича на свинска опашка, но не се обидих — можеше ли да измисли как да назове това, което причиних на майка си? Знаех го, но не казах нищо. Баба ми беше прекалено мил човек и си нямаше представа кой всъщност бе дошъл да живее под нейния покрив. Бях унищожила майка си с думи, затова думите станаха мой враг. Бързо се научих да държа устата си затворена.
Нощем си разказвах приказка, без думи, само аз я чувах в главата си — история, която харесвах повече от тези, които имаше в книгите ми. Момичето в нея бе нещастно, всички се държаха ужасно с нея, семейството й, дори времето. Стъпалата й кървяха от каменистите пътеки; птиците — черни косове — бяха оскубали косата й. Обикаляше от къща на къща и търсеше подслон. Нито един съсед не отвори вратата си за нея и така един ден момичето просто спря да говори. Живееше в подножието на планина, където всеки ден валеше сняг. Стоеше отвън, без покрив, без закрила; не след дълго тя се вледени цялата — плътта й, костите, кръвта… Приличаше на диамант, искреше и се виждаше отдалече. Сега бе толкова красива, че всички я искаха: хората идваха да си говорят с нея, но тя не им отговаряше. Птиците кацаха на раменете й; тя не си правеше труда да ги прогонва. Нямаше нужда. Ако се опитаха да я клъвнат, клюновете им щяха да се строшат. Вече нищо не можеше да я нарани. След известно време стана невидима, царицата на снега. Мълчанието бе нейният език, а сърцето й бе добило съвършен сребрист цвят. Беше толкова твърдо, че нищо не можеше да го разбие, дори най-острият камък.