— Това си е моя работа. Не мисля, че ще останеш доволна, ако го разбереш от личен опит.
Откъсна се от мен и ми обърна гръб. После спря и се обърна. Все още бях там. Не си ме бе измислил, нито бе успял да се отърве от мен. Поне засега.
— Искаш да знаеш от какво се страхувам?
Сянката му падаше по двора между нас двамата. Тъмна сянка. Слънцето вече не ме заслепяваше. Виждах лицето му. Може би кимнах. Трябва да съм го направила, защото той заговори.
— Най-много се страхувам от живите — каза Лазарус Джоунс.
Прибра се отново в къщата си. След като затвори вратата зад себе си, чух как спуска и резето. Почувствах се изгубена, стояща отвън. Потях се от слънцето. Беше толкова горещо, че в небето нямаше нито една птица. Всички се криеха в сенките.
Група мъже също бяха приседнали на сянка под високо дърво, докато си почиваха от брането на портокали. Един от тях се приближи до мен, докато вървях към колата си. Беше млад, сигурно още ученик, кльощав и висок. Имаше приятно лице и любопитни очи, а косата му стърчеше във всички посоки. Напомни ми за Рени, но беше по-здрав и по-силен; дланите на ръцете му бяха груби и покрити с пришки. Зачудих се дали му причиняват голяма болка, дали ги мажеше с вазелин, дали момичето, което го обичаше, поставяше пръстите му в устата си и го лекуваше с целувката си.
— С Джоунс ли говорехте? — попита ме момчето.
— Съвсем за кратко, да — отвърнах аз.
— Той никога не говори с нас. Оставя ни парите, които ни дължи, на верандата. После търговецът на плодове изпраща камионите си и хората му ги натоварват, без да общуват с него. Никога досега не го бях виждал, дори отдалече. Вие бяхте съвсем близо до него. Много ли е деформиран, как изглежда?
Деформиран ли? Не. Просто красив. Но не мислех, че е моя работа да коментирам защо той иска да живее толкова изолирано.
— Не бих казала.
— Всички се чудим за това. Все пак е бил ударен от мълния и сигурно е много страшен.
— Не видях нищо такова.
— Кажете ни, ако откриете. Може би работим за някакъв изрод — момчето се разсмя при тези думи. — Може да е кръвопиец, който нощем изпълзява от гроба.
— Не е — казах аз. Просто е красив, посипан отвън и отвътре с пепел, и затръшна вратата в лицето ми. Това беше.
— Но няма как да сте сигурна, нали? — предизвика ме хлапакът. Останалите мъже му подсвирнаха и извикаха името му, така че той се обърна към тях. — До скоро! — каза ми последно, докато бавно се връщаше към групичката си.
Влязох в колата си и потеглих, но бях объркана. Озовах се на магистралата, но поех в грешната посока и карах на север доста дълго, преди да се усетя, че Орлон бе на юг. Най-накрая намерих къде да обърна и после отбих за почивка. Използвах тоалетната и си купих бутилка вода. Касиерката ми направи комплимент за червената ми рокля и чак тогава осъзнах защо Лазарус Джоунс се бе разсмял, когато споменах за загубата на тази част от цветното си зрение. Разбрах защо мъжете на бензиностанцията, където бях спряла преди, ми подсвирнаха. Те бяха помислили, че знаят коя и каква съм аз заради червената ми рокля. Стана ми горещо и се притесних; на ръката ми започнаха да се появяват мехури — там, където Лазарус Джоунс ме беше докоснал. Когато бе прошепнал в ухото ми, то направо бе пламнало.
Прибрах се у дома, съблякох роклята си и я закачих в гардероба. На следващата сутрин, когато отидох до колата си, забелязах, че одометърът беше спрял. Дали беше резултат от близостта с Лазарус Джоунс? С мен също нещо не беше наред. И този път причината със сигурност бе Лазарус. Навсякъде, където ме бе докосвал, имах следи от изгаряне. Отидох в Здравния център на университета в Орлон, за да потърся сестрата, която ме бе преглеждала по време на проучването. Казваше се Джун Малоун и беше година или две по-млада от мен.
— Пропуснахте няколко срещи — каза тя.
— Така ли? — сякаш някога отново щях да отида там. — Това наистина ме боли — показах й ръката си.
Джун ми даде някакъв мехлем за кожата, но имаше доста скептично изражение. Може би отстрани изглеждаше така, сякаш сама се бях наранила, например с гореща маша.
— Кожата ми е много чувствителна — обясних аз.
— Виждам.
— Сериозно, и най-дребното нещо може да ми повлияе — уверих я аз.
— Трябва да добавим това в досието ви в проучването. Всички нови ефекти са от значение.
— Вижте, не си падам много по такива неща. Тези проучвания не облагодетелстват ли преди всичко лекарите и учените, а не пациентите?