Съгласих се да посетя отново кардиолога, който се казваше Крейвън и отговаряше за моя случай, но като че ли никога не ме разпознаваше, когато ме видеше. За щастие познаваше сърцето ми. Предполагам, че при неговата професия това беше по-важното. Направиха ми ново ЕКГ и Крейвън започна да изучава резултатите ми. Попита ме дали сърцето ми бие по-учестено. Признах, че понякога се случваше. Даде ми рецепта за нитроглицерин и ми каза да слагам хапче под езика си всеки път, когато сърцето ме заболеше. Можело да се разболявам по-често от ангина като следствие от неврологичния и кардиологичния шок, които бях изпитала след удара. Било напълно нормално. Тръгнах си оттам с мехлема и нитроглицерина си, поредният напълно нормален пациент с разбито здраве.
Зърнах Рени, докато минавах през кампуса. Беше първата седмица на лятното училище и той посещаваше курс по съвременна архитектура; това беше специализацията му. Исках да го избегна, нямах никакво желание да завързвам приятелства. Но той ме забеляза и ми извика да го изчакам, така че спрях.
— Опитваш се да се измъкнеш, а? — Рени носеше шорти в цвят каки, кецове, тениска с надпис на университета и своите дебели кожени ръкавици.
— Ходих да ме прегледат, появиха ми се някакви отвратителни рани по кожата — показах му ръката си. Седнахме на пейка под една палма.
— Искаш ли да се сменим? — каза той. Когато видя погледа ми, добави: — Пошегувах се. Опитвах се да разведря атмосферата. Не се чувствай виновна, че моите ефекти са по-лоши от твоите. Ние сме над тези неща. Нали сме колеги от групата на оцелелите и т.н.
Предполагам, че като приятели двамата си пасвахме по някакъв странен начин. Той ми разказа малко за живота си — родителите му бяха лекари в Маями, по-малката му сестра все още бе в гимназията. Единственото нещо, от което някога се беше интересувал, бе строенето на сгради; бил обсебен от архитектурата от първия път, когато си бе играл с кубчета. Сега, след като ръцете му бяха пострадали, се страхуваше, че мечтата му да стане архитект все повече се отдалечаваше от него.
Рени бе само на двайсет и една години, но когато заговореше, изглеждаше по-голям. Наблюдаваше студентите, които минаваха покрай нас. Видях в очите му за какво мислеше — другите нямаха представа какво бе преживял. Те се движеха в свят, в който хората не накуцваха, нито имаха дупки в главата си. В тяхната вселена никой не носеше ръкавици, когато температурите минаваха 35 градуса. Никой не се събуждаше посред нощ от болка, сам. Странник в своя собствен живот.
— Мислиш ли, че всеки има своя съкровена тайна, онази, най-голямата, най-дълбоката, която го определя като личност? — попита ме Рени.
Разсмях се, прикривайки своята настояща тайна, Лазарус Джоунс.
— Не смяташ ли, че сме малко по-сложни от това? Нямаме ли всички ние своите тайни, които никога не свършват?
— Малки, елементарни, да, естествено. Нямам предвид тях. Кого обичаш? С кого спиш? Всички ги имат. Говоря за съкровената тайна. Същността на човека. Ако я откриеш, ще разбереш и загадката на въпросния човек.
— Това ли е твоят начин да ме накараш да ти се доверя?
— Може би. Просто ми сподели някоя от твоите малки, елементарни тайни. Но внимавай. Така може да станем приятели.
Бях изненадана. Макар за мен да беше поредният странник предполагах, че той смята, че сме по-близки, дори приятели. Но се оказа, че Рени не се лъжеше лесно. Може би защото бе свикнал хората да го отхвърлят. Слънцето грееше в лицето му и възприемах очертанията му размазано. Рени не изглеждаше никак зле, но нито едно от минаващите покрай нас момичета не го поглеждаше. Накуцването, болният крак, дупката в главата, ръкавиците. Това виждаха те.
Щеше ли да ме заболи, ако му дадях нещо? Съвсем малко късче от себе си?
— Отидох да видя Лазарус Джоунс.
Рени ме погледна стреснато, после отметна глава назад и се разсмя. Май даже се изкикоти.
— Пълни глупости. Майтапиш се с мен.
— Сериозно. Отидох.
— Глупости и пак глупости. Два пъти.
— Добре. Не ми вярвай, твоя воля.
— Стига де, разкажи ми. Наистина ли е прогонил Уайман с пушка?
— Не е била заредена. Джоунс не е искал да бъде използван като лабораторна мишка.
— Леле. Симпатия към дявола. Може би наистина си го видяла.
— Той не е дяволът. И трудно изпитвам симпатия към някого.
Ето това вече бяха пълни глупости.
— Притежава портокалова горичка — допълних аз и реших, че това беше достатъчно по тази тема. — Добре, сега ти ми кажи някоя от твоите тайни.