Нахраних котката, после си взех студена вана. Мехурите все още пареха по кожата ми. На мен ми приличаха на снежни парцали. Потръпвах от студа в ледената си вана и наблюдавах умиращата дневна светлина. Бях отишла при Лазарус Джоунс, защото се надявах, че ще ми помогне да разбера какво бе станало в онзи януарски ден, когато бях на осем години. Исках да знам повече за последните минути от живота на майка ми. Дали той бе преминал пред очите й като светкавица, всичко, което бе имала и което бе загубила? Или последните секунди, които бе изживяла, бяха най-важните? Дали непосредственото минало продължаваше да съществува вечно, запис, който се въртеше до безкрайност на някаква касета във вселената? Дали последното нещо, което майка ми бе видяла, бе леденият дъжд? Дали бе слушала радио, дали си бе тананикала на глас? Предполагам, че исках да разбера дали ме мразеше заради това, което си бях пожелала, дали беше възможно по някакъв начин, в който и да е свят, тя да ми прости?
Изпуснах водата от ваната, облякох се и излязох навън. Все още бе горещо, прекалено горещо, за да се диша. Вятърът ехтеше, разни неща потракваха, листата на палмите се блъскаха едно в друго. Жизел ме последва навън и отиде до живия плет, дебнейки къртиците, които се мотаеха из двора ни. Запитах се дали някога щях да почувствам това място като дом, дали въобще щях да открия такова място, дали тази книга беше съкровената тайна на брат ми или просто малка част от неговата истинска личност.
В далечината проехтя гръмотевица, напълно нормално явление за Флорида, нещо, на което повечето хора тук изобщо не обръщаха внимание. Представих си Нед, заобиколен от вихрушка, като ядрото на атом, пленен вътре в самия себе си. Представих си го как влиза в Обществената библиотека на Орлон в търсене на отговори, все още опитвайки се да разбере къде бяхме сбъркали. Исках да му звънна и да го попитам: Кажи ми истината. Вярваш ли, че желанията могат да убиват? Вярваш ли, че можехме да променим нещо онази вечер, да спрем снега, да попречим на мама да влезе в колата? Ако се бяхме затичали след нея по пътя, дали тя щеше да спре, ако се бяхме събудили посред нощ и се бяхме обадили на полицията, дали те щяха да повярват на детските предчувствия, дали тя щеше да е жива? Кажи ми, братко, можехме ли да променим нещо, ти и аз?
Трета глава
Огън
I.
Каква е разликата между любовта и манията? Нали и двете те държат буден по цяла нощ, лутащ се из улиците, жертва на своето въображение, на своето сърце? Нали и при двете усещаш, че потъваш с главата напред в подвижните пясъци, които безмилостно се затварят над теб? Не е ли всеки влюбен мъж глупак, а всяка влюбена жена — робиня?
Любовта е като дъжда: превръща се в лед или изчезва. В един миг я виждаш, в другия не можеш да я откриеш колкото и да търсиш. Любовта се изпарява; манията е по-истинска, тя боли като карфица, на която си седнал, без да се усетиш, като камъче в обувката. Не е прашинка в окото, която лесно можеш да махнеш, мигайки няколко пъти. Сутрешно обаждане, изпълнено със съжаление. Писмо, в което пише: Скъпа моя, сбогом… Манията има вкус на нещо познато. Нещо, което те е съпътствало през целия ти живот. Тя се настанява и се спотайва удобно някъде в теб; не те напуска.
Опитах да се формулирам с думи какво ми се бе случило. Бях решила никога повече да не стъпя в имота на Джоунс и все пак, щом затворех очи, виждах картата на пътя, който водеше дотам. Често обядвах с Рени в университетския стол, но независимо от салатата пред мен, всичко, което ядях, ми се струваше с вкус на портокал, от сладките, с червеникава кора — онзи сорт, който сега виждах като лед. Хапех устните си, без да се усетя. Сърцето ми препускаше. Мислех си за всички онези влюбчиви момичета, които познавах в гимназията, и за пръв път изпитвах съчувствие към тях. Глупави създания. Глупавата аз. Нощем сънувах опасни неща: змии, подвижни стълби, отрязани конски глави, закачени на стената. Ако завалеше, заставах до прозореца и чаках мълнията. На моята улица живееха студенти по музика и когато вечер се упражняваха, звукът на обоя ме разплакваше, а щом чуех пианото, запушвах ужасено ушите си. Предполагах, че бях започнала да изпитвам чувства, поне малко. Като леко убождане. Това беше проблемът. Бях такава новачка в тази област, че не разбирах какво означаваше безсънието ми, липсата на апетит и това, че мислите ми непрекъснато се връщаха към Лазарус Джоунс.