Студентите на Нина бяха по-сдържани, поне докато не пийнаха малко вино; след това се отпуснаха, даже прекалено. Започнаха някакви игри за пиене с редуване със сложни математически правила, които не разбрах. И те изглеждаха привързани към преподавателката си, но някак по-ненатрапчиво; видях ги в кухнята, скупчени около Нина, докато тя разсипваше в купички буябес, домашно приготвена, както ми каза, което ме шокира. Бях останала с убеждението, че някой толкова теоретично ориентиран и дистанциран от реалността, каквато беше Нина, не би могъл да готви, особено сложна рибена супа. Но, разбира се, кулинарията сигурно беше просто поредното уравнение за нея: миди плюс доматен сос, босилек плюс пипер, ром плюс лимонада. Доскорошната ми апатия към моята снаха се превърна във враждебност. Защо не ме бе канила тук преди, защо не бе готвила буябес само за мен? Може би ме възприемаше като поредния проект на брат ми, един от многото, които отнемаха времето и енергията му и едва ли щяха да дадат някакъв резултат.
Не влязох в кухнята и се придържах близо до бара. Един от студентите по метеорология се закачи за мен. Представи ми се и ме следваше известно време. Носех отново червената си рокля. Завършващият студент се казваше Пол, бе чул, че съм била поразена от мълния, и искаше да поговорим за страничните ми ефекти. Виеше ли ми се свят? Имах ли слабост в коленете си? Главоболия? Някакви психологични ефекти? Исках ли купа буябес, чаша пунш? А сексуалното ми влечение беше ли повлияно? По-страстна ли бях сега, по-хладна? Съществуваше мит за хиперсексуалността при хора, пострадали от гръмотевична дейност, който бе широко обсъждан, но не добре документиран. Дали пренареждането на електричните импулси в тялото ми спираха дъха на партньора ми и го довеждаха по-близо до ръба на света, който познавахме?
Това беше прекалено лично. Мислех, че ще разговаряме за времето, за жегата, може би за упражненията в университета, не за границите на познатия ни свят. Забелязах брат си в другия край на стаята. Отначало не го познах; изглеждаше по-стар, несресан, по-слаб. Защо не ми бе направило впечатление, че е загубил повечето от косата си, че раменете му са се отпуснали? И все пак той явно се забавляваше. Разговаряше с неколцина други преподаватели и се смееше на нечия шега. Дали бе открил щастието в логиката, в този подреден свят, създаден от драскулки и формули в земя, в която никога нямаше лед. Може би Смъртта стоеше отвън, пред прозорците. Може би не можеше да мине през стъклото.
Извиних се и оставих студента на останалите от неговия вид. На бара имаше само бира и вино, а аз имах нужда от нещо по-силно, за да издържа вечерта. Отидох в кухнята, намерих шкафа с напитките и си сипах уиски. Баба ми обичаше да си пийва по чашка вечер и понякога й правех компания за по питие. Чай и уиски, нашият предпочитан коктейл. Седяхме в гостната и гледахме как вали снегът; играехме на „Познай кой предмет съм си намислила“ много след като зрението й бе почнало да отслабва, а аз бях вече прекалено голяма за такава игра. Сега надигнах чашата си и отпих в памет на баба; някой, който ме обичаше, независимо от всичко, независимо коя и какво бях всъщност.
И точно защото баба ми липсваше толкова много, изпих уискито прекалено бързо, после се обърнах към прозореца и то се случи. Точно защото бях пълен провал във всичко, с което се захващах, включително това да съм гост на вечерно парти, именно аз видях някого навън в двора. Дали беше теория на хаоса или просто хаос? Ако ледниковата епоха може да е следствие от обикновена промяна в земната орбита, какво ли може да предизвика една жена, обляна в сълзи? В градината беше тъмно и отначало помислих, че виждам статуя. Носеше бяла рокля и не помръдваше. Но беше Нина, жената на брат ми, математичката, която ридаеше.
След миг Нина ме видя през стъклото. Стори ми се, че отваря уста; пое си дълбоко дъх, в паника. Спомних си за Смъртта, неспособна да вземе тези, които са обърнати наопаки. Направих точно това. Бързо се обърнах с гръб към нея. Можех да се престоря, че не съм я видяла. Може би и тя щеше да направи същото. Не се ли справят именно така повечето хора с живота си? Слагат го в кутия, завързват го здраво и си тръгват. Моля те, о, моля те, нека направим точно това.
В дневната студентите поглъщаха закуските. Кой би очаквал, че ще бъдат толкова гладни? Френски хлебчета, сиренца, ягоди със сметана, пунш, шампанско, много бира. Гостите бяха приятни и весели, не скучни и сериозни, както очаквах. Не проучваха ли всички те края на познатата вселена, края на числовия континуум, непрекъснато опитвайки се да открият смисъл в колоните от фигури, които отказваха да си взаимодействат? Не трябваше ли тези студенти да са меланхолични и отчаяни? Не трябваше ли да осъзнават колко малко ще променят света около себе си?