Той се разсмя, но после видя, че съм напълно сериозна.
— Цветна слепота — обясних му аз.
Доставчикът бе младо и мило момче.
— Извинявайте, помислих, че се шегувате. Червени са.
Но на мен ми изглеждаха бели, както обожателят ми със сигурност знаеше, че ще бъдат. Двусмислието на подаръка бе забавно, но и плашещо. Една среща и Лазарус Джоунс смяташе, че ме познава. Приказките са загадки, хората — също. Разгадай един човек и той ще бъде твой завинаги, независимо дали това ще му хареса или не.
Жизел се бе свила над плячката си в ъгъла; опитах се да я прогоня с навит вестник.
— Махай се! Остави я на мира!
Котката бе изпълнила ролята си, но играта изглеждаше напълно погрешна. Къртицата се бе свила като листо. Приседнах на пода и когато нещастното малко създание спря да мърда, го повдигнах с вестника. Къртицата беше безжизнена. Въпреки това я приближих до ухото си, както хората правят с раковините, за да чуят шума на морето.
След малко извадих кутия от обувки от килера, напълних я със салфетки и накъсан вестник и поставих тялото на къртицата вътре. Когато ми останеше време утре, щях да я погреба до живия плет, където й бе мястото. Сега трябваше да почистя кръвта от пода, следата, която на мен ми приличаше на заледен сняг.
Жизел бе разгадала загадката на къртицата: стой до плета достатъчно дълго и тя ще се появи и ще бъде твоя. Сляпо и нежно, тътрещо се в мрака, неспособно да види звездите и зъбите на врага, клетото създание бе смятало, че това, което е било безопасно единия ден, ще бъде такова и на следващия. Така хващаш някого, с лекота, на един дъх. Така бях хваната и аз. Сложих розите в хладилника за през нощта. Студен дом за студено сърце. Не знаех дали ги искам или не. На сутринта, когато ги извадих измежду леда и замръзналия сок, розите блещукаха. Това бе всичко, от което някой в плен на манията си се нуждае: една-едничка възможност да повярва, че желанието му е реално, бледо доказателство, че не е сам в тъмнината. Спомних си за Джак Лиънс, който ми бе дал букета с увехнали цветя на паркинга в Ню Джърси. Всъщност доста често мислех за Джак. И той нямаше никаква представа коя бях аз. Но розите, изпратени от Лазарус Джоунс, бяха с толкова остри листа в момента, че можех да се порежа на тях и от пръстите ми да потече кръв. Това бе ключът към моята загадка. Заради всичко, което бях направила, заради всичко, което бях пожелавала, рози от лед бяха единственото, което заслужавах.
Потеглих рано сутринта, когато небето все още бе тъмно и дневната жега тепърва започваше да притиска земята. Във въздуха миришеше на дъжд и чувствах промяната в атмосферата в тялото си. През нощта сънувах, че имам дълга тъмна коса. По цялото ми тяло имаше лед. Беше ми толкова студено насън, че се събудих трепереща. Сега във все още мъгливото утро спрях на бензиностанцията, купих си диетична кока-кола и заредих колата. Сдъвках ледчетата от чашата си. Наоколо миришеше на бензин, портокали и жега. Този път се облякох по-внимателно: черна тениска, дънки, сандали — нищо, което да предизвика нечие внимание. Отне ми един час да стигна до фермата на Джоунс, достатъчно време, за да променя решението си. Какво си мислех? Не се надявах на нищо. Включих радиото в колата и преди да се усетя, слушах Джони Кеш. Сетих се за мъжа на покрива, който работеше, за да изкупи вината си за своята извънбрачна връзка; трябвало е да се усети, че нещата не вървят на добре, когато бе чул „Огнен пръстен“.
И ето я отново, същата песен, звучеше по радиото ми. Хората в Орлон често я слушаха. Чуваха предупреждението, после влизаха право в огнения пръстен, ясно осъзнавайки какво правят, оглупели от любов.
Бях спуснала всички прозорци, небето изсветляваше все повече. Ако сега ми се случеше нещо, последното, което щях да съм чула, щеше да бъде гласът на Джони Кеш. Щях ли да го чуя отново, дълбокия мрачен звук, с цялата тази стаена вътре в него болка? Бях осем години по-възрастна от майка си, когато бе починала. Сега, щом се замислех за нея, тя ми се струваше толкова млада, сякаш бе моя дъщеря, тръгваща за рождения си ден в онази януарска нощ, с току-що измитата си руса коса, наметнала носещия надежда син шал, готова за живот. Аз бях малкото момиче отвън на верандата, потропващо с крачета в леда.
Стигнах до фермата, паркирах и се протегнах към задната седалка. Бях взела замръзналия букет със себе си, опакован с лед в найлонова торбичка. Беше тест, разбира се. Очаквах с нетърпение как ще се справи той. Дали наистина ме познаваше или изборът на червените рози е бил чиста случайност?