— Физиологически невъзможно — каза брат ми, когато веднъж се осмелих да споделя с него приказката си. — При такива ниски температури сърцето й щеше да замръзне и после да се пръсне. Накрая щеше да умре, плувнала в собствената си кръв.
Никога вече не обсъждах с него такива неща.
Знаех каква е ролята ми в света. В училище бях тихото момиче, най-добрата приятелка, онази, която винаги беше на второ място. Не желаех да привличам внимание към себе си. Имаше думи, които не можех да се насиля да кажа; от думи като гибел и любов, и загуба ме заболяваше стомахът. В крайна сметка за мен те станаха едно и също. Но бях добра внучка, бързо изпълнявах задълженията си и бях любимката на баба. Колкото повече работа имах за вършене, толкова по-малко време ми оставаше за мислене. Чистех, перях, стоях до късно, за да си напиша домашните. В гимназията вече бях станала доверената приятелка на всички; знаех как да слушам. Винаги бях на разположение на приятелките си, техният опорен стълб; на мен можеше да се разчита за всякаква помощ, особено когато ставаше дума за гаджетата им, някои от които правиха секс с мен през последната година, благодарни за съветите ми за любовния им живот, щастливи, че могат да си легнат с момиче, което не искаше нищо в замяна.
Брат ми отиде да следва в „Харвард“, после в „Корнел“ за докторската си степен; стана метеоролог, съвършеният избор за човек, които искаше да наложи логиката в един несъвършен свят. Предложиха му място в университета в Орлон, Флорида, и не след дълго вече бе щатен преподавател, после се ожени за своя колежка — математичка, Нина, която той издигаше в култ заради красотата и логичната й мисъл. Аз пък потърсих кариера, където мълчанието щеше да бъде предимство. Отидох в близкия държавен университет, после в градския колеж за магистърска степен по библиотечно дело. Брат ми смяташе за забавно, че специалността ми се смяташе за научна дейност, но аз я приемах съвсем сериозно. Бях разпределена на рецепцията, все така давах съвети на хората, както правех в гимназията, пак бях момичето, към което се обръщаха за информация. В библиотеката ме харесваха, бях надежден служител — аз събирах парите за сватбите на колегите и за бебешките тържества. Когато една от колежките ми се премести в Хавай, ме убедиха да взема котката й Жизел, въпреки че съм алергична към котешкия пух.
Но имах и друга, скрита страна. Истинското ми аз. Онази, която помнеше как пада снегът, как ледените късове се забиват в покрива един след друг, с все по-голяма сила. Онази, която сънуваше студени, сребристи сърца. Посветената на смъртта. Бях станала експерт по различните начини, по които можеш да умреш, и като всеки експерт си имах предпочитания: ужилване от пчела, пронизвано с отровно острие, токов удар. Имаше цели категории, на които не можех да се наситя: смърт при злополука или пък предварително обмислена, договори за смърт, смърт, за да се избегне бъдещето, смърт, за да се забрави миналото. Съмнявам се, че някой друг в библиотеката знаеше, че rigor mortis, трупното вкочаняване, настъпва четири часа след смъртта. Или пък, че ако бъде подгрян, арсеникът мирише на чесън. Шефът на полицията в градчето ни, Джак Лиънс, който беше съученик на брат ми от гимназията, често ми се обаждаше за информация, свързана с отрови, самоубийства и заразни болести. Той също ми имаше доверие.
След като започнах да изследвам смъртта, вече не можех да се спра. Това бе моето призвание; предполагам, че можеше да се нарече „страст“. Поръчвах медицински трудове, книги по ентомология, наръчници по фармацевтика, така че когато Джак Лиънс се обадеше, да бъдех наясно с всички странични ефекти на отровите. Любимата ми книга бе „Сто начина да умреш“, наръчник за пациенти със смъртоносни заболявания, хора, които вероятно имаха остра нужда да сложат доброволно край на страданията си. Въпреки това винаги питах Джак дали няма друг специалист, към когото да се обърне — някой по-квалифициран, но той казваше: „Знам, че от теб ще получа само фактите. Без свободни интерпретации.“
В това отношение грешеше. Бях тиха и кротка, но имах собствено мнение: когато ме молеха да препоръчам приказки, подходящи за осемгодишни например, на Андерсен или на братя Грим, винаги избирах Грим. Кости, обвити в коприна, заровени под хвойново дърво, малки глупави момчета, които същевременно са достатъчно смели, за да играят карти със Смъртта, смахнати сестри, които са толкова откачени, че се обесват сами или скачат с главата напред в кладенец. Няколко пъти гневни майки и преподаватели се оплакваха на главната библиотекарка, когато след моя препоръка децата си бяха изкарвали акъла. Но аз държах на своето. Светът на Андерсен бе пълен с благородни, прекрасни герои. Предпочитах приказки, в които егоистични загубили се момиченца трябва да си проправят път през дерящите ги храсти, за да стигнат до дома си, а небрежни, неразумни братя се превръщат в магарета и лебеди, с пълзящи под кожата им бълхи, които ги влудяват, и с капеща от перата им кръв. Не вярвах, че хората получават това, което заслужават. Не вярвах в рационалния, доброжелателен свят, създаден, за да ни пасва, съществуване, което се предполагаше да прилепне плътно към една сътворена логика. Нямах доверие на графики или диаграми, в които човечеството бе разделено на добри и лоши и където „и след това заживели щастливи заедно“ бе директно противопоставено на „тук и сега“.