— Той е идиот — отбелязах по негов адрес, когато мъжът си тръгна. — Не му обръщай внимание.
Рени прибра златния медальон обратно в портфейла си: отне му доста време да го направи, беше едновременно непохватен и прекалено грижлив. Обикновено не забелязвах ръкавиците му, не повече, отколкото лапичките на Жизел. Сега обаче очите ми не можеха да се откъснат от тях. Замислих се за Айрис Макгинис, живееща безгрижния си колежански живот, в чиято главичка със сигурност нямаше мисли за мрачна любов, златни талисмани и дорийски храмове.
Усетих промяна в атмосферата; отворих вратата и повиках котката. Жизел се втурна вътре и се скри в ъгъла. Не обърна внимание на вечерята ни, сервирана върху масичката за кафе. Беше нетипично за нея. Отново беше уловила нещо. Малки стъпалца. Сива сянка.
— Това живо ли е? — попита Рени, който също бе забелязал плячката й.
— Убива всичко, в което може да забие нокти — извиних се аз от името на Жизел. — В природата й е.
Рени отиде в ъгъла и се пребори с котката, за да изтръгне от устата й тази втора къртица. Тя заби зъби в ръкавицата му.
— Леле, истински хищник! Пусни! — заповяда й той.
Котката нямаше никакво желание да изпълнява нареждания, затова се наложи Рени да я стисне за врата и да я разтърси. Жизел явно бе ужасена от това отношение — аз се държах с нея като с равна; изръмжа и пусна жертвата си, после се отдръпна встрани и изсъска.
— Убийца! — извиках след нея.
Моята домашна любимка, моето съкровище. Бях се привързала към нея. Притеснявах се, когато не се прибереше вечер; чаках нервно на верандата, докато тя спокойно се разхождаше наоколо. После идваше и се отъркваше в краката ми. Бях започнала да купувам сметана специално за нея. Лош знак. Никакво обвързване, това беше моето мото. Към никого и нищо.
— Оставила е зъбите си в нея — каза Рени и вдигна къртицата.
— Мъртва ли е?
Пицата ни изстиваше, но отидох да огледам къртицата. Не мърдаше.
— Имам още една на верандата.
— Сериозно ли говориш? Още една къртица?
Показах на Рени къде бях оставила кутията от обувки. Повдигнах леко капака.
— Тази определено е мъртва.
— Да не ги колекционираш?
Разсмяхме се, но не беше смешно. Тук, в кутията от обувки, имаше малко телце на издъхнала къртица, свита на кълбо, от която бяха останали само кожа и кости. Възможно ли беше да се бях привързала и към това бедно създание? Миришеше на пръст и прах, тъжна, горчива миризма.
— Е, тази все още е жива — Рени посочи днешната къртица. Пъхна я в джоба на якето си. — Обзалагам се, че и другата е била жива. Просто се е престорила на мъртва. Трудно е да се каже, нали знаеш.
Все още бях момичето, което пожелаваше смъртта. Докосни ме и се превърни в лед. Докосни ме два пъти и може да изчезнеш.
— Провери ли дали е била мъртва, преди да я изхвърлиш? — попита ме Рени.
След всичко, което бях направила за него тази вечер, сега той май ме обвиняваше в убийство или поне в безхаберие. Не че имаше разлика. Имах лепило по ръцете си и пръстите ми бяха разранени от тези проклети бамбукови летвички. Нямаше да се получи, нито неговият живот, нито моят. Беше ми писнало и не можех повече да крия досадата си.
— Дали не е по-добре да се откажеш от проекта? — казах аз.
— След като правя всичко погрешно, как ще ти построя храма?
— Значи се отказваш, така ли? Това ли беше? Всъщност защо не… Всички искат да се отърват от мен.
Беше толкова чувствителен, че една-едничка капка отрова можеше да го засегне, една дума, един поглед, едно парченце лед, забито в сърцето му. Отпусна унило глава. Проверяваше къртицата. Видях това, което нямах желание да виждам: Рени бе съкрушен. Не можеше да го скрие от мен; знаех отлично как се чувстваше.
— Нямах това предвид, Рени — приближих се до него. Единственият ми приятел. Видях, че къртицата дишаше леко. Едното от ушенцата й бе разкъсано наполовина.
Разказах на Рени за Лазарус, не всичко, разбира се, не и за начина, по който се чувствах отвътре, а само как ставах от леглото в странни часове, за да отида при него, тласкана от нещо необяснимо; разкрих му крайчетата на моята история.
И все пак казах прекалено много. Внимавай на кого се доверяваш. Докато седяхме отвън на верандата, с докосващи се колене, и двамата усещащи промяната във времето, направих грешката да спомена, че с Лазарус винаги бяхме заедно само на тъмно. Може би това тайно ме беше измъчвало. В мига, в който го казах, разбрах, че е трябвало да си държа устата затворена.