Рени се пресегна към джоба си за къртицата. Беше прав за мен. Вероятно щях да предположа, че няма как да й се помогне и да я пъхна в кутията от обувки, за да стане и тя само кожа и кости, също като предшественичката си, още едно сгърчено мъртво листо. Дори нямаше да проверя дали сърчицето й биеше.
— Все още е жива — каза Рени.
— Не можем да искаме повече от това, нали?
— Забрави какво ти казах за Лазарус. Може би просто ревнувах, че си имаш някого, а аз — не.
Сякаш можех да забравя. Ако нещо имаше отрицателна страна, винаги я откривах. Плувах по живота си върху сал, сглобен от съмнение и страх.
— Разбира се. Не се тревожи — опитах се да прозвуча ведро. — А и не сме се запътили към църквата. Това не е любов, Рени. Отношенията ни не са такива.
— Радвам се за теб. Каквото и да е това, което имаш. Наистина.
Вярвах му. Можеше самият той да е с разбито сърце и да се радва искрено за някого другиго.
— Аз пък ще забравя за Айрис. Беше тъпа идея да й давам храма. Или дори да се надявам, че тя би искала да е с мен. Защо ще иска да бъде с едно чудовище?
— Ти не си чудовище.
Усетих някаква топлина да изпълва очите ми. Беше съчувствие. Нещо, което не исках да изпитвам.
— Виж, Рени, дори да не е Айрис, ще има някой друг, който ще смята, че си съвършен такъв, какъвто си.
Той ме погледна и видях, че независимо какво казваше, в сърцето му все още живееше надеждата. Искаше му се да вярва, че е възможно.
— Повярвай ми — казах аз.
— Може би си права.
— И ти също го знаеш.
Почти бях убедила сама себе си. Рени излезе от колата и тръгна назад, за да може да ми помаха с ръка за довиждане.
— Чудовища от целия свят, обединявайте се! — провикна се той и вдигна юмрук във въздуха.
— Върви да учиш, или каквото там правиш! — отвърнах му със смях.
Той влезе в общежитието. Беше си тръгнал, но не напълно. Защото тя беше още с мен: посятата от него идея, която растеше и ставаше все по-голяма. Ами ако Лазарус наистина криеше нещо? Ако беше чудовище? Мъжът, когото си мислех, че познавам, можеше да е само плод на моето въображение, мечка, змия, крастава жаба. Колкото повече мислех за това, толкова повече се чудех. Възможно ли беше да опознаеш някого, истински? Може ли познанието да наранява, да те прониже в сърцето, да счупи костите ти?
Вместо да се прибера вкъщи, отидох до библиотеката. Майната им на човешките същества. Винаги се чувствах в по-голяма безопасност с историите, отколкото с плътта и кръвта. Влязох през задния вход, после заключих вратата. В библиотеката беше горещо и влажно; нищо чудно, че страниците на по-старите издания ставаха кафяви. Запалих лампата на бюрото. Малко кръгче жълта светлина. Франсис оставяше бюрото си винаги прилежно подредено, така че внимавах да не разбутам нещо. В стаята имаше особена, тежка атмосфера през деня включвахме стария климатик, но сега прахът се беше утаил. Закашлях се и звукът отекна в помещението.
По бюрото си Франсис имаше снимки на племенниците си, на черно куче, на име Хари, на каналите във Венеция, където беше ходила миналата година. На моето бюро нямаше нищо. Поне нищо, което другите можеха да видят. Само невидимата снимка на момичето, което бях — момичето, потропващо с ледени крака на верандата, издишащо студения въздух като дим, малкото зверче с дълга, падаща по гърба му коса; звездите в черното небе бяха закотвени неподвижно по местата си, а ледът наоколо блестеше завинаги, много по-ярък от всички небесни тела.
Чувах как бръмбарите се удрят в стъклата на прозорците. Чух стон, сякаш книгите дишаха. Чувствах, че това е мястото, където принадлежа. Тук живеех. Всичко друго, което се бе случило или щеше да се случи, бе като някакъв сън. После чух глухо тупване. Поех си дъх. Това бе истински, жив звук и той ме пробуди. Може би все пак исках да бъда жива. Може би исках да бъда част от света. Уплаших се, че в библиотеката се опитваше да проникне крадец. Но тук нямаше какво да се открадне. Този човек явно бе достатъчно луд, за да проникне тук, а това означаваше, че можеше да направи и повече.
Изгасих лампата. Чу се силен метален звук и веднага си отдъхнах. Не беше проникване с взлом, някой връщаше книга — имахме специален отвор на вратата за такива случаи. Нищо повече. Ощипах се силно, задето се бях държала като идиотка, и отидох до входа. Нямаше от какво да се страхувам. Видях някой, облечен в бяло, да се отдалечава по пътя. Жената беше боса. Косата й бе светла, пусната свободно, и тя бързаше. На паркинга имаше кола с включен двигател. Нощта беше мрачна, непрогледна като катран. Не виждах чертите на лицето й, докато жената не влезе в колата и не включи фаровете. Беше снаха ми.