И все пак тя беше там. Силата на една-едничка идея, посята в главата ми. Какво бе скрито, какво не бе. Сякаш някакъв запис се въртеше отново и отново вътре в мен и не можех да го спра. Глас на птица, шепот на къртица: Открий каква е тайната му.
Не е ли това центърът на всяка история? Търсенето на истината. Нуждата да разбереш. Разкъсай тюленовата кожа магарешката кожа, перата, белезниците. На лунна светлина сред сиянието от звездите и небесната синева, под светлината от газения фенер. Свали воала от очите ми. Махни камъните от ушите ми. Завърти ме два пъти. Кажи ми. Без значение какви ще са последствията. Без значение каква ще е цената. Поне докато не настъпи мигът, в който трябва да я платя. Докато цената не те ослепи, не те оглуши, не те изгори жива.
Следващия път, когато отидех да видя Лазарус, щях да огледам тайно рафтовете му с книги в дневната, докато той беше в кабинета си. Докато оправяше сметките си, докато пиеше приготвения си от мен чай, докато беше зает и ми вярваше. На мен, от всички хора.
Рафтовете бяха прашни. Цялата стая беше. Синева, газен фенер. Нито една от книгите не бе докосвана от доста време. Като библиотекарка можех да отгатвам такива неща: коя книга бе използвана, коя бе забравена. Пластът прах, начинът, по който книгата лежеше на лавицата, нежелана и изоставена. Минавах от един шкаф към друг. Книги за пътешествия. Туристически справочници за Франция. Музеите на Ню Йорк. Селищата в Перу. Цял рафт за Италия. Всичко по азбучен ред, подредено, прашно. Музей от книги.
Лазарус влезе в стаята и ме хвана, както се бях привела на пода на колене.
— Май си готова за мен, а? — каза той.
Разсмя се. Аз също.
Трябваше да се засрамя; сексът беше неразделна част от нас. Чудех се какви ли щяха да бъдат отношенията ни, ако не ни беше нужен лед, вода, целият този студ. Ако имахме такъв шанс, може би никога нямаше да спрем; може би щяхме да се изпепелим взаимно, да се превърнем в прах, да изгорим, да пролеем кръвта си.
— Разглеждам книгите ти — обърнах му гръб аз. Винаги правех така, когато не вярвах на нещо или някого.
— Не си виждала достатъчно в библиотеката ли? Така ли?
Той приближи до мен, ръцете му бяха на кръста ми, пръстите му докосваха и изгаряха кожата ми.
— Ако ще ми четеш, нека да е приказка за лека нощ — Лазарус се усмихна леко.
Харесвах тази усмивка. Харесвах това, което значеше тя. Предполагам, че се бях изчервила. Поруменяла. Пламнала. Но не от срам. От желанието, което изпитвах и не можех да прикрия. Прекарвахме повечето време във ваната; правехме секс така, както сигурно го правеха рибите — сред вълните, в студената вода, с единствената разлика, че кожата ни омекваше, а не се превръщаше в люспи. Когато бяхме в леглото, се любехме върху одеяло, върху което бяхме посипали натрошен лед. Пръстите ми посиняваха, но не ми пукаше. Те и без това изтръпваха и бяха живи само когато го докосвах.
Вдигнах книга пред лицето му. Ухаеше на зелени поля, червено вино, слънчева светлина. Неуловимият аромат на мастилото на художник.
— Интересуваш се от Италия?
— Интересувам се от теб.
Вероятно мислеше, че това е отговорът, който исках да чуя.
Можеше и така да е. Но в случая не беше.
— Сериозно. Имаш толкова много туристически справочници. Няма да ме напуснеш, нали? Да изчезнеш внезапно в Рим или Флоренция? Там можеш да си намериш друга жена, някоя красавица…
Той взе книгата от ръцете ми. Възможно ли беше някой да ме гледа по този начин?
— Ти си единствената, която искам.
Вярвах му. Трябваше да спра. Но вече бях започнала, вече бях пуснала плана си в действие, нуждата, която изпитвах, посоката, в която се бяхме запътили, средата на нашата история, най-опасната част, където всичко бе възможно.
Лазарус издуха праха от книгата и я върна на рафта. Книгите бяха подредени, град след град, държава след държава. Той пъхна книгата в секцията на Южна Америка. Не се интересуваше от реда. И изведнъж ми се стори, че той никога не беше виждал тази книга преди. Тази или която и да е друга от лавицата.