— Може би трябва да отидем някъде — исках да видя реакцията му. Така децата бутаха мъртвото животинче с пръчка, за да проверят дали ще помръдне. Живо ли е или не? Диво ли е или безопасно? — Говоря сериозно. Някъде, където не сме били.
Лазарус ме погледна. Десет години по-млад. От онези мъже, които никога не биха се занимавали с мен. Красив. Не го ли знаеше? Не се ли беше поглеждал в огледалото? Или пък не виждаше ясно мен? Дали беше сляп за ситуацията ни — аз не можех да виждам червеното, той не виждаше грозотата или измамата.
Но сега почувства, че имаше нещо нередно. То беше във въздуха, като молец или дразнещ комар. Между веждите му се образува бръчка. Личеше, че се опитваше да разбере защо говорех за отиване някъде другаде, когато всичко, което можехме да искаме, бе точно тук.
— Ей, ела в кухнята — каза най-накрая. — Приготвил съм ти обяд.
Просто така. Не се интересувам. Следващата тема. Тук и сега. Обяд на масата. Като нормалните хора.
Последвах го по коридора. Чувствах се ограбена; сякаш някой беше взел малкото останало вътре в мен и го бе отнесъл надалече. Сега вече бях сигурна — той никога не беше чел книгите на онзи рафт.
Беше направил доматена супа. Харесваше я студена и в своята купа слагаше бучки лед. Наля си чаша пресен портокалов сок.
— Витамин D — каза той.
Той трябваше да мисли за подобни неща. Тенът му бе много блед, защото никога не излизаше на слънце. Понякога ми се струваше, че ще изчезне пред очите ми. Сетих се за работника на полето, който почти вярваше, че работи за чудовище. Седнах на масата. Нямахме за какво да си говорим. Отвън се смрачаваше, тъмнината настъпваше на вълни между облаците и последните ивици синя светлина. Чувствах, че сърцето ми е разбито, а до този момент дори не знаех, че имах сърце, което да бъде разбито.
Това е опасността, когато стигнеш до средата на историята. Може да откриеш повече, отколкото си искал.
Седяхме в кухнята и гледахме как светлината напуска портокаловата градина. Цялото това синьо, цялото това сияние отделя… Ако останех, щях да измия чиниите, той щеше да сложи ръцете си на леда в хладилника, после да дойде зад гърба ми и да ме докосне, докато пламнех от огъня в него.
Щях да пусна водата да тече от чешмата. Щях да обвия студените си, мокри ръце около шията му. Но това нямаше да се случи днес. Бяхме минали във фазата след това; тогава и сега, и скоро ще се случи бяха станали отделни светове.
Това беше щастие, а ние дори не го разбрахме. Минахме право през него, без да осъзнаем. Крачка след крачка.
Чувствах се наранена, прониза ме остра болка. Напускахме бленуваното пространство на покоя, на кухнята, на следобеда, на начина, по който се желаехме. Когато се стъмваше, обикновено отивахме в спалнята му, после в банята. Отдавахме са на щастието си за през нощта. Сега бях уморена. Беше дълъг ден и все още не бе свършил. Казах му, че не се чувствам добре, имах нужда от сън. Не бях готова да откривам нищо повече, може би това беше причината. Все още не. Знаех, че истината ще преобърне света ни с главата надолу.
— Съжалявам — казах аз, докато излизахме на верандата.
— За какво?
За нищо. За всичко. За това, което щях да направя.
— Че съм така уморена.
Той ме сграбчи и аз го целунах, докато устата ми пламна от огъня в него. Без лед, не и този път. Лазарус ме пусна и ме погледна.
— Не искам да те нараня.
Те всички винаги казват това, а после го правят така или иначе. Когато тръгнах към къщи, бях съсипана.
Бях загубила нещо, усещах го със сигурност, както когато загубих червения цвят, цвета, който никога не бях харесвала, който някога избягвах. Сега всеки нюанс ми се губеше без него, струваше ми се изсушен, постен — не само аленото, пурпурното или цинобърът, а дори керемиденочервеното ми изглеждаше сиво; медните и бронзовите отсенки бяха блудкави без червените тонове в тях. Без червеното зората бе като мляко, рубините бяха загубили стойността си.
Не му вярвах. Това си беше отишло. Като капка дъжд в езерото. Нищо вече нямаше значение — нито една дума, която щеше да каже, нито една книга, която можеше някога да прочете, нито една целувка, поглед или нощен секс. Нито купичка супа. Нищо.
Прибрах се вкъщи и там беше котката ми, махаща с опашка напред-назад, дебнеща край плета. Всички цветя бяха бели като креда. Тя не ми обърна никакво внимание, когато минах по пътеката, но щом отворих мрежестата врата към верандата, дойде тичешком. Моята непостоянна приятелка. Беше й време за хранене. Тя знаеше какво иска; аз бях тази, която не можеше да каже дали мъркаше от радост, или просто стомахът й къркореше от глад, докато се отъркваше в краката ми.