Моята веранда. Моят ключ. Моят дом. Моето нищо.
Там беше и кутията от обувки, поставена над кашона със стари вестници, пазарски торбички и всякакви вехтории. Не можех да се насиля да погреба къртицата, а не можех и да я изхвърля на боклука. Замислих се за Рени. Бяхме работили по проекта му и дорийският храм беше почти готов. Той трябваше да го довърши и ми бе звънял, за да се разберем за подходящо и за двама ни време. Но аз бях прекалено заета, прекалено разсеяна, за да чуя какво ми говореше — как вървят лекциите му, как къртицата, която беше спасил, бе напълняла от сметаната и червеите. Бях се съгласила да поработим заедно идната неделя и той трябваше да потърпи дотогава. Имах си свои проблеми, за които да мисля.
Надникнах в кутията, където държах мъртвата къртица. Вътре бяха плъзнали мравки. Миришеше на влажна кожа, на земя, на гнило, на нищо хубаво. Нямаше какво да пазя. Но докато гледах в кутията, осъзнах, че не мога да я изхвърля; не можех да се отърва дори от това. Така беше през целия ми живот, държах се здраво за миналото, пазех всичко, дори мъртвото и гниещото. Не можех да изхвърля нищо.
Освен най-важното.
Скоро след това имах среща с моя кардиолог. Крейвън. Човекът, който твърдеше, че имам сърце. Предишния път, когато бях ходила при него, имах неблагоразумието да се оплача от болки в гърдите и сега той ме снабди със сърдечен монитор, който трябваше да нося 24 часа, залепен до тялото ми.
— Имате аритмия и макар това да е обичайно при хора, преживели удар от мълния, трябва да сме внимателни.
— Има ли някакви странични ефекти, които досега не са били установявани? — попитах аз, като си мислех за онзи ужасен герой на Андерсен, чието сърце бе пронизано от късче лед.
— Вие сте нормална, доколкото това е възможно предвид обстоятелствата — отвърна Крейвън. — Просто искаме да ви наблюдаваме още малко, за всеки случай.
Бях си взела болнични от библиотеката, за да прекарвам колкото можеше повече време с Лазарус. Вече бях използвала почти всяко извинение да не ходя на работа. Гадене, болки в ушите, болка в ръката, в хълбока ми, навсякъде. Неразположението ми беше наполовина вярно, така че не страдах чак толкова от чувство за вина, колкото може би трябваше. Манията бе виновна, предполагам. Копнежът за някого, за нещо. Рисковете, които внезапно изпитваш желание да поемеш, лъжите, които така лесно излизат от устата ти. Франсис Йорк никога не се усъмни в мен, никога не се оплака. Великодушието й би могло да ме накара да изпитвам угризения заради егоизма си, но не ставаше така.
След срещата с лекаря отидох на работа. Паркирах, влязох вътре и открих, че ми беше приятно да съм тук. Всъщност библиотеката ми липсваше. Всички тези думи, на които не можеше да се вярва, тук бяха премълчани, безопасно напечатани и затворени между кориците на книгите.
— По-добре ли се чувстваш? — попита ме Франсис.
Бях дошла със закъснение, часове след началото на работното време, което би трябвало да спазвам, ако работех редовно. Времето беше задушно и старият ни климатик не можеше да направи нещо по въпроса.
— Добре съм.
О, разбира се, само си болна от секс, болна от любов, болна от лъжи.
Франсис ме изгледа внимателно. Може и да губеше зрението си, но не и проницателността си.
— Наистина ли?
Повдигнах блузата си и й показах апарата, който бяха прикачили към гърдите ми.
— И лекарят каза, че можеш да дойдеш на работа?
Е, това беше моят шанс, нямаше да го изпусна.
— Вероятно не е много добра идея. Имам аритмия. С апарата могат да следят ритъма ми. Но се чувствам като впрегнат кон. Или муле.
— Трябва да се прибереш у дома и да си починеш — каза Франсис.
Сетих се за Фалада, верния кон, който не можел да лъже, дори когато отсекли главата му. Навярно беше момент на угризение, пристъп на честност. Завладя ме, както си стоях до каталога с картоните.
— Искам да бъде като преди.
Беше глупаво да казвам такова нещо на глас. Дори не знаех какво точно означава. Предишната аз на това място? Аз в минутата преди Рени да каже, че Лазарус крие истинското си лице от мен?
Старата библиотекарка изглеждаше притеснена.
— Всяко възстановяване отнема време. Не се насилвай.