— Неизвестни истини — пошегува се той. — Поне за теб. Известни за мен, разбира се. На теория. Не мога да преценя какво точно знам и какво не знам.
— О, забрави — вече се бях отегчила така, както ставаше, когато бяхме деца и той се интересуваше повече от прилепи, мравки, звезди, мухи месарки и теореми, отколкото от човешки същества. Станах и сгънах стола си. — Благодаря ти, че се отби. Кардиологът ми, онзи, притеснителният, ми каза, че трябва да поспя добре. Може би поне веднъж трябва да го послушам.
— Мислех си за Дракона — каза брат ми. — Не съм имал досега възможността да го интервюирам.
— Старият мъж в Джаксънвил? Онзи, който е умирал два пъти?
Почувствах се виновна заради тайния ми живот с другия мъж, който бе умирал. Но брат ми не искаше да научава никакви тайни, така че явно нямаше да иска да знае и за Лазарус Джоунс.
— Сигурно е било забележително. Представяш ли си само?! Три пъти се опитвах да се свържа с него заради проучването ни. Той явно няма телефон. Предполагам, че трябва да се откажем, както направихме с онзи тип, Джоунс. Знаеш ли, че е прогонил Сам Уаймън с пушка от имота си?
Исках да върна разговора отново към Драконовия мъж.
— Тогава защо просто не отидеш да го посетиш? Ти не си от хората, които се отказват. Никога не си го правил. Това е моят специалитет.
— О, да — каза брат ми. — Мис Страхливка.
— Мистър Дърдорко — отвърнах му веднага аз.
Така си говорехме някога и беше много по-успокояващо, отколкото ако се опитахме да бъдем прекалено любезни и мили един към друг. Детството ми липсваше. Да не повярваш. Тръгнах към верандата. Нямах особено желание да обсъждам хора, които бяха умрели и после възкръснали. Не и с Нед.
— По-добре тичай — ухили се той и посочи към прилепите, които кръжаха над главата ми. — У — ху! Могат да тръгнат след теб.
— Толкова си гаден!
Затичах се, метнала на рамо сгъваемия стол, който се удряше в ребрата ми. Значи все пак още се страхувах от прилепи, чудо велико. Брат ми стана, сгъна своя стол, после ме последва на верандата и сложи двата стола на купчината с другите градински мебели. Верандата ми беше пълен хаос, също като останалата част от живота ми. Кофи за боклук. Инструменти, оставени от предишния обитател. Чадъри. Стар оранжев кош, килнат на една страна, в който Жизел обичаше да спи. Брат ми огледа подозрително кутията за обувки. Бях сигурна, че ще я забележи.
— Какво е това? — попита той и я отвори; вътре беше малкото извито листо, в което се бе превърнала къртицата. Вече бе само пепел и прах. Кости и козина. — Опитала си се да запазиш нещо.
Разсмях се. Колко грешеше моят мил брат.
— Идиот. Не виждаш ли? Аз я убих.
Нед влезе в кухнята и се върна с малка лопатка. Последвах го до плета, където той явно смяташе да изкопае гроб. Наоколо летяха бръмбари, ухаеше на портокали, дори тук, на километри разстояние от всяка овощна градина. Прилепите кръжаха високо в небето. Струваше ми се, че могат да стигнат до луната.
Коленете на брат ми изпукаха, когато коленичи на земята. Беше с тринайсет години по-възрастен от майка ни в нощта, в която тя почина. Свърши с копаенето за нула време. Беше бърз и експедитивен. Винаги е бил такъв.
Извади къртицата от кутията и я постави в земята, после покри тялото с няколко листа от хибискус. Осъзнах, че плача, нещо, което не бях направила на погребението на собствената си майка. Когато на сутринта оставех монитора си в кабинета на кардиолога си, лекарят ми сигурно щеше да открие срив в ритъма на сърцето ми точно в този час. Часът, в който с брат ми погребахме нещо заедно, докато прилепите летяха над главите ни. По времето, когато почувствах нещо.
Искаше ми се майка ни да се появи между оградите на къщите. Искаше ми се да върна назад всичко, което бях направила или казала, или пожелала. Щях да се хвърля в краката й и да я помоля да ми прости. Тя щеше да го направи, знаех го. Беше такава и това нямаше да се е променило. Щеше да ми каже да се изправя, че ми прощава и аз самата да забравя всичко; че тя не се сърди на никого. Че сърцето й е било отворено и винаги ще бъде такова; че е същата, каквато е била винаги, нито ден по-стара; че любовта не се мени като луната или приливите, че тя е единствената константа във вселената.
Но имаше нещо друго — дори аз да я познаех, не бях сигурна, че тя щеше да познае мен. Странна жена в мрака, стояща в тревата, под луната, под облак от прилепи, плачеща на погребение за някакво изсъхнало листо, за къртица, за загубена любов, за една идея.