— Е, приключихме с това — каза брат ми.
Изтупа пръстта от ръцете си и прилепите се приближиха още.
— Какво ти казах. Горките нещастници. Привлечени са от звука.
Знаеше, че бях плакала, но бе прекалено тактичен, за да го спомене. Точно както аз бях прекалено тактична, за да му намекна, че жена му е някой друг, когото той всъщност не познава.
— Ами… благодаря ти — казах аз. — Сигурно щях да я държа там вечно.
Засмяхме се заради привързаността ми към разни непотребни неща. Не обичах дори да изхвърлям боклука си; имах купчина стари вестници, струпана в коридора на къщата.
— Да тръгваме — каза Нед.
— Ти първи.
Същото, каквото си казвахме като малки, когато искахме едно и също нещо — последната бисквитка в кутията, последната напитка в хладилника.
Погледнахме отново към луната.
— Червена ли е? — попитах го аз.
— Всеки цвят, който виждаш, е отражение на водните молекули във въздуха. Цветът е с оттенък на камък, независимо как ти изглежда, хлапе. Сива е.
Независимо от всичко, това беше най-красивото пълнолуние в годината. В Ню Джърси щеше да се издига над брезите, блатата щяха да стават кафеникави, по улиците щяха да летят хартийки.
Тук вероятно беше с цвета на човешко сърце.
— Ако беше там горе, щеше да се носи из въздуха — каза Нед.
Мислих за това, след като той си тръгна. Спомних си как ме беше извикал от верандата, когато майка ни беше потеглила с колата и как не го послушах. В крайна сметка, естествено, нямах избор. Краката ми измръзваха и ме боляха, затова се прибрах вътре. Онази нощ бяхме в безтегловност.
И двамата бяхме застанали до прозореца, само за секунда, един до друг, виждащи едно и също нещо поне веднъж в живота си: дългия път, който се простираше надалече от дома ни, тъмния хоризонт, бъдещето и всичко, което то щеше да ни донесе.
II.
Следващия път, когато отидох във фермата, взех със себе си свещ. Колко много жени в колко много истории са правили това преди мен? Изгубили вяра в любовника си, копнеещи за отговор на въпрос, който дори не е съвсем ясно формулиран в съзнанието им. Ако тайната е само все още неизвестно познание, както казваше брат ми, с какво щеше да навреди постъпката ми? Колко опасна можеше да бъде една тънка нишка истина? Тя нямаше рога, нокти, нито зъби, нито опашка или жило. Истината спеше от другата страна на това, което познавах. Разбира се, съществуваха стотици варианти на същата история: жена, която трябва да научи това, което по някакъв начин, вътре в себе си, вече знае.
Взех си и кибрит. Пъхнах го в джоба на дънките си, плътно до бедрото си. Имах план, не беше случайност. Бях обмислила всички обстоятелства, не исках да рискувам. Мислех, че имам нужда от това, че го исках, че трябваше да го имам. През целия ден чаках да настъпи мракът, търсех го така, както прилепите сигурно скърбят за последните късчета светлина, за зелените, златисти лъчи, които се изгубват от погледите им. Оставих сърдечния си монитор, после се отбих до „Железарския магазин на Акър“ за свещите; бях по средата на пътеките, между рафтовете, когато забелязах ухапания от булдог мъж, за когото ми беше разказвала моята физиотерапевтка. Ухапан, разкъсан на парчета, сега той подреждаше кутии с боя. Дори от това разстояние виждах следите по лицето му — зъбите, ноктите…
— Получихме мандариново оранжево — провикна се той към един клиент така, сякаш не бе белязан.
И може би не беше. Някак си успяваше да бъде обратното на повечето хора. В неговия случай той показваше на всички своята дълбока, мрачна загадка: вътрешно може би бе чист и светъл като вода.
Прибрах се вкъщи и изчаках края на деня. Стомахът ми се свиваше, не можах да вечерям. Проектът на Рени все още бе на масата ми. Той ми звънна да се уговорим и аз го уверих, че ще приключим в неделя; крайният срок за проекта му бе понеделник и без храма сигурно щеше да се провали и да го скъсат. Е, провалът бе нещо, от което разбирах. Затова обещах на единствения си приятел, че може да разчита на мен. Успокоих го, че имаме време. Днес беше петък. Разполагах с цяла нощ. С целия ден утре. С достатъчно време, за да проверя дали съмненията ми бяха верни или не.
Небето бе по-мрачно от обикновено, облачно, луната изобщо не се виждаше. Карах бързо, натиснала педала на газта докрай. Флорида профучаваше край мен, замайващо кълбо от цветове. Жега и мрак, насекоми, удрящи се по предното стъкло. Преди, в Ню Джърси, се прибирах пеша от библиотеката до вкъщи и се чувствах изгубена, макар да знаех пътя си. Сега се чувствах намерена. Подминах няколко изхода към места, чиито имена не знаех, градове, в които никога не бях ходила, но бях сигурна точно накъде съм се запътила. Златисто, зелено и черно — като прилеп, привлечен от пляскането на ръце в мрака, противно на всяка логика, любовна песен, която е невъзможно да проумееш.