Видях червена линия на лявата му ръка — линията, където бяха пришили двете отделени части от него. Видях го — това невероятно, ярко и болезнено червено. Беше минало толкова много време, откакто не бях виждала този цвят, че почти ослепях. Бях забравила колко наситен беше.
— Исках да бъда нормален — каза Рени. — Исках да почувствам нещо.
— Имаш странна представа какво означава да си нормален — казах аз.
Родителите му щяха да го отведат у дома и Марина щеше да му носи чай и бульон, докато се възстановеше. Някой ден някой щеше да го види — с истинското му лице и душа, човека, който беше, и щеше да се влюби в него.
— Какво да правя с проекта ти? — попитах аз.
Той се усмихна. Имаше страхотна усмивка.
— Точно в момента не ми пука особено за разни дорийски храмове. Изхвърли скапаното нещо.
— Всъщност Айрис дойде за него.
— Кой? — попита той.
И двамата се разсмяхме. Момичето на мечтите му. Може би за нея щеше да бъде по-добре да си останеше там, в света на фантазиите му.
— Аз бях скапана приятелка.
Рени бе джентълмен, дори и сега, бинтован, надрусан с хапчета и страдащ от болка.
— Има и по-лоши — каза той.
— Кой, някой масов убиец ли?
— Не, аз.
Наведох се и го целунах по челото.
— Благодаря ти — каза смелото момче. Поне ми се стори, че каза това; отново се унасяше.
— Уморен е — обади се Марина.
Сега вече виждах, че косата й наистина бе червена. Премигнах, все още се чувствах замаяна от осъзнаването колко красив бе този цвят. Когато дойдох отново на себе си, извадих лист и написах адреса си.
— Ще ме държиш ли в течение за състоянието му?
Струваше ми, че си го бях измислила — Рени бе толкова честен и толкова истински.
— Мислиш ли, че е възможно някога да бъде щастлив? — попита ме Марина.
Тя също не беше просто малко момиче.
— Мисля, че всичко е възможно — отвърнах аз. Прозвуча, сякаш наистина вярвах в това.
Тръгнах си от болницата и се озовах отново сред жегата на деня. Вървях из паркинга към колата си и разсъждавах за любовта и защо означаваше толкова много за хората. Тя беше една идея, нали така? Нищо реално, не можеше да трае вечно, не беше нещо, за което да живееш или да умреш. При всичките ни разговори, които бяхме водили с Джак Лиънс, никога не го попитах какво мисли за любовта. Тогава не исках да знам.
Облаците се движеха бързо в небето. Имаше много синьо и ето го — онзи цвят, който ми липсваше толкова, се носеше сред синевата. Толкова смайващо. Толкова живо. Една птичка, чинка, летеше над върховете на дърветата. Стоях там, заслонила с длан очите си. След цялото изминало време дори най-малкото количество червено нараняваше ретината ми. Стори ми се, че в очите ми се появиха сълзи.
Чух нещо зад себе си. Сестрата на Рени тичаше към мен.
— Почакай — извика тя.
Обърнах се и я изчаках да ме настигне.
— Рени каза, че ти ще се погрижиш за нея.
Марина протегна ръце към мен, взе дланите ми и постави в тях малката къртица, която брат й бе спасил от котката. Усетих допира й до ръката си като ръкавица, като сухо листо, като желание…
— Какво ще стане с него? — попитах аз.
— Аз ще се погрижа за Рени. Когато се оправи, ще се запише в университета в Маями. История на изкуството. О, извинявай, да не би да имаше предвид къртицата. Мъжка ли е?
Не, нямах предвид къртицата, но може би трябваше да се интересувам от клетото създание; сега тя беше моя отговорност.
— Ако не намериш ларви или земни червеи, Рени каза да я храниш със сирене и маруля. Два пъти дневно.
Не я исках. Не се интересувах от това нещо, но все пак беше мое. Повдигнах къртицата и се загледах в сляпото й личице. И тогава разбрах какво правеше любовта. Тя променя целия ти свят. Дори когато не желаеш това.
По пътя към къщата на брат ми виждах нюанси на червеното навсякъде. Навярно бях започнала да се възстановявам. Или пък халюцинирах и си представях това, което най-силно желаех да видя. Табелата на местния малък магазин премина толкова пурпурна покрай очите ми, че дъхът ми спря. Възможно ли е едно толкова обикновено нещо да е било така съвършено и красиво преди, а аз да не съм го забелязвала? Спрях, отбих в паркинга, влязох в магазина и отидох до щанда с плодовете. Увити в прозрачни найлонови пликчета марули, краставици, праскови, лимони и ето го, най-накрая, последния ред с ябълки, подредени на една страна, искрящи от живот, от кръв. Купих си една ябълка и щом влязох в колата, я изядох. Беше прекрасна, още повече и заради цвета. Седях в паркираната си кола и се почувствах абсурдно самотна без Рени. Бях се обвързала с някого, макар от самото начало да знаех, че е грешка.