Шофирах бавно, лениво, докато стигнах до улицата на Нед. В тези моменти често историята се превръща в приказка. Слънце и Луна, брат и сестра, пазителят и пазената, противоположностите, които взаимно си дават лице и форма, напътстват се и си помагат, докато стигнат до дома. Нед беше в университета; знаех, че в момента бе свикана спешна среща на екипа от проучването. Всички се притесняваха от евентуалното съдебно дело, което щяха да заведат родителите на Рени. Адвокатите на университета бяха притеснени, защото той, като член от въпросната група обекти на изследването, очевидно е бил неуравновесен. И какво, нима останалите не бяхме такива? Това важеше за всички участници в проучването. Светът ни беше преобърнат, разтресен и захвърлен, бяхме наранени, разкъсани на части. Няколко пъти виждах Голия мъж да се разхожда из парка — мотаеше се винаги край хора с домашни любимци, все намираше начин да подхвърли обратно топките и пръчките на чуждите голдън ретривъри и пудели. Забелязвах момичето с различните чорапи в магазинчето за кафе в града; държеше ръката си над метална лъжица, сложена на масата, и се опитваше да я накара да се завърти в кръг.
Честно казано, смятах, че ако семейството на Рени искаше да съди някого, това трябваше да съм аз. Невежа, егоистична, алчна, сляпа, приятелката, която не беше на разположение, когато той бе имал нужда от нея. О, определено трябваше да съм аз, въпреки че това, което можеха да получат като компенсация, щеше да е незначително: котката ми, колата ми, бъдещето ми, миналото ми.
Излязох от колата и хвърлих огризката от ябълката. Навярно сестрата на Рени и нейната отдаденост ме накараха да се замисля за Нед. Бях ужасна сестра; трябваше да му кажа за Нина и „Стоте начина да умреш“. Почуках на вратата. Колата им не беше на алеята. Може би Нина бе на лекции, математическият факултет се намираше наблизо. Денят беше прекрасен, вече се стъмваше по-рано. Това беше единственото нещо, което беше същото като в Ню Джърси. Там, след първия повей на по-студеното време, листата на кленовите дървета вече щяха да са станали червени. Тук нямаше дори намек за такава промяна. Птици пееха в сумрачното небе, а листата на палмите, онези, които бяха изсъхнали от жегата, се полюшваха и потракваха от лекия бриз.
Минах покрай живия плет от гардении и надникнах през прозореца. Бял диван. Червено сърце в рамка на стената. Нина отвори вратата и се спря там. Мисля, че я бях събудила.
Косата й беше разрошена, очите й блуждаеха. Не бях убедена дали ме е разпознала. Дори когато проговори, ми се стори, че изобщо не беше свързана с реалния момент, сякаш не беше тук. Можеше да ме възприема като вестникарчето или пътуващ търговец.
— Нед не е тук, в Научния център е. Повикаха го заради някаква спешна ситуация.
— Да, мой приятел от проекта се опита да отреже ръцете си.
— Някои хора се справят по-трудно с мъката си.
Нина ме погледна многозначително. Значи беше вярно, тя не ме харесваше. Върху дрехите си носеше работна престилка с петна от боя по нея. Забелязах, че не ме покани да вляза.
— Боядисваш ли?
— Да, очевидно.
Цветът бе жълт. Виждах го по пръстите й, по сините й дънки.
— Имаш ли кашкавал и сирене?
Нина се разсмя. Странен, пресипнал смях, но все пак приятен и лек като песента на вятърните камбанки в градината.
— Дошла си за сирене и кашкавал?
Извадих къртицата от джоба си. Нина отстъпи стреснато назад.
— Божичко!
— Грижа се за нея вместо моя приятел.
Тя отвори вратата широко и аз я последвах вътре. Минахме през дневната, покрай сърцето на стената и отидохме в кухнята. Усещах мириса на боя. Харесваше ми: нещо покриваше друго нещо, нещо съвсем ново.
Седнах на един стол, докато Нина претърсваше хладилника. Оставих къртицата на масата пред себе си и се загледах в нея. Тя не помръдваше. Надявах се, че няма да умре сега, след като бе преминала в мое притежание.
— Моля те, махни това нещо от масата — каза Нина, когато дойде до мен, носейки в ръка опаковка нарязан кашкавал.
Вдигнах къртицата, отворих раницата си и пъхнах клетото изтормозено създание вътре, но муцунката й се показваше през отвора.