— Някои животни не стават за домашни любимци — каза снаха ми и приседна на другия стол. — Горкото животинче, което не може нито да вижда, нито да чува, нито да каже само какво иска и от какво има нужда. — Погледна ме. — Май не харесва кашкавал.
Отиде до килера с провизии, където брат ми събираше храната за прилепите, която после оставяше в хранилката им в двора на къщата. Плодове и зеленчуци, пасирани на пюре в буркан. Взех една лъжица от сместа й и изсипах върху малка чинийка. Къртицата подуши и веднага започна да яде от нещо, което приличаше на намачкано грозде. В раницата ми беше книгата „Сто начина да умреш“. Къртицата вероятно седеше точно върху нея в момента. Виждах как туптеше пулса на Нина в нежното й бледо гърло.
— Какво е да обичаш някого? — попитах я аз.
Нина се разсмя.
— Нелеп въпрос. Има безброй възможни отговори.
— Тогава за теб. Какво означава за теб?
От мястото, където седяхме, виждах градината. Небето беше розово-оранжево, после се появиха сиви оттенъци, после стана мрачно, със синкав цвят, какъвто не бях виждала преди. Изобщо не приличаше на небето в Ню Джърси. Тук то беше безкрайно, горещо, далечно.
Нина също се бе втренчила в двора.
— Мислех, че го обичаш — казах аз.
Тя се обърна изненадано към мен.
— Нед — казах аз. — Мислех, че истински го обичаш.
Нина ми хвърли бърз поглед, който не успях да разгадая, после стана и отиде до мивката. Просто стоеше там. Не пусна водата. Ох, каза тя. Поне ми се стори, че го каза.
— Бях в библиотеката — продължих аз. — Затова ти го казвам. Мислиш ли, че искаш да се бъркам в отношенията ви? Не исках да те виждам, но те видях. Знам, че си взела „Сто начина да умреш“. Ако Нед разбере какво планираш, това ще го съсипе.
Нина се разсмя, но звукът бе сух и в него нямаше нищо смешно.
— Аз съм тази, която е съсипана — каза тя.
— Ти обмисляш да се самоубиеш.
— Много по-лошо е.
Обърна се и излезе от стаята, а аз тръгнах след нея. Минах през коридора до кабинета. Нина го боядисваше — не беше светнала лампата, но стаята грееше. Жълтото беше виновно. Точно това жълто.
— Чудесен цвят — казах аз.
Нина седна на пода с кръстосани крака. Беше покрила килима със стари парцали. Седнах срещу нея и я гледах как плаче. Когато се наплака, изтри очите с опакото на дланите си.
— Искаш да знаеш какво е любовта ли? Тя е нещото, което те унищожава.
Гледаше ме право в очите. Пресегна се напред и за миг си помислих, че ще ме удари. Нямаше да й се разсърдя, ако го беше направила. Бях груба, задавах прекалено много въпроси, намесвах се, където не бях канена, шпионирах я. Вместо това тя хвана ръката ми и я постави на корема си. Беше в по-напреднала бременност, отколкото някой би могъл да предположи. Бе пазила тайната си добре. Усещах как бебето в нея мърдаше.
— Но това е нещо прекрасно! Защо да те унищожава? Защо въобще си вземала онази книга? — попитах аз.
Погледнах я в очите и тогава видях какво е любовта.
— Книгата беше за него. В случай, че му стане прекалено непоносимо и не иска да преминава през това. В случай, че не мога да издържа да гледам болката му.
Не исках да разбирам за какво говореше. Щеше да ме унищожи, тя беше права. В един миг имаш всичко, в следващия — то е изчезнало.
Този миг бе точно такъв.
— Има рак на панкреаса. Иска да работи колкото може по-дълго, а лекарите казват, че му остава по-малко от месец. Бебето ще се роди през януари. Книгата беше в случай, че пожелае да си отиде както той иска. Негово право е все пак. Това е неговият живот. Но после не можах да му я дам. Да изживеем дори минута по-малко време заедно от това, което би могло да бъде, ми се стори немислимо. Върнах я.
Лицето на Нина беше на петна; под очите й имаше червени кръгове. Дори и аз можех да видя този цвят.
— Мога да боядисам стаята, а ти ще ме гледаш и ще ми даваш указания — казах аз.
— Ще боядисваме утре — предложи Нина. — Поне за това имаме време.
Седяхме там в мрака и се държахме за ръце. И тогава разбрах отговора на въпроса си.
За това ставаше дума. В стаята имаше любов.
II.
Щом видях, че е станала достатъчно силна, пуснах къртицата в двора. Оставих я на тревата до живия плет и тя изчезна.
В един миг беше там, в следващия я нямаше. Предположих, че територията й бе позната, ароматът на хибискуса, поляната с изсъхналата трева. Къртицата не остави никакви следи; просто изчезна.