Замислих се за начина, по който старите слепи жени в приказките намират своите загубени любими и ги разпознават, въпреки че са минали петдесет или сто години, въпреки че техните любовници и съпрузи са били превърнати в елени или чудовища. Замислих се как познатото се запечатва в човека — жив плет, мирис, докосване. Ако някой ни снимаше — мен и Лазарус — и закачеше снимката ни на стената, всеки, който я видеше, щеше да каже: О, тези двамата не са един за друг. Какво правят въобще заедно? Затова не се снимахме.
Бях си задавала въпроса как беше възможно този мъж да ме обича — такава, каквато съм, но най-накрая бях започнала да разбирам причината: аз го познавах. Ако дойдеше при мен като мечка или елен, пак щях да го позная. Ако бях сляпа, ако беше тъмно, ако бяха минали стотици години, въпреки всичко щях да го позная.
Това не можеше да ни бъде отнето, независимо от унищожителната сила на самата любов, независимо от времето.
Тази нощ шофирах дотам и двамата излязохме навън, за да се разходим из градината. През деня работниците, които Лазарус наемаше, си викаха един на друг и машините вдигаха много шум. Но нощем можеше да се чуе всяко поемане на дъх, всеки жужащ бръмбар.
Разказах на Лазарус за брат си. Търсех вината във всевъзможни неща: ако не бяхме живели в Ню Джърси, ако бяхме дишали различен въздух, ако той имаше различни хранителни навици, ако не беше дошъл във Флорида, ако имахме други родители, други баби и дядовци, друг генетичен код, тогава може би той нямаше да се разболее от рак. Сетих се за една друга теория, за която Нед ми беше говорил — принципа за несигурността, теорема, която предшествала и послужила като основа за теорията на хаоса. Обикновеният пример, с който се илюстрираше, беше за котката, която щеше да живее или да умре, в зависимост от напълно случайното разпадане на един-единствен атом. Така беше и при Нед. Една клетка бе повлияла на друга; една проклета случайна клетка беше променила всичко. Нямаше как да разберем защо трябваше да се случи на него. Съществуваха не стотици, а хиляди възможни отговори. Всичките непознаваеми и произволни. Всичките извън нашите граници на възприемане.
— Какво мога да направя за него? — попитах Лазарус. Мислех си, че един мъртъв човек ще знае такива неща.
Лазарус се разсмя. Рядко го правеше.
— Трябва да го попиташ. За всекиго е различно.
— Ако ти оставаха няколко седмици живот, как щеше да ги изживееш?
Исках да каже: Ето така, да се разхождаме с теб в мрака. Исках да ми помогне да се справя със ситуацията, но Лазарус не беше такъв. Беше прекалено отдаден на собствения си живот, за да мисли наистина за този на друг човек.
— Ако бях аз, щях да искам да съм свободен. Както бях преди. Мислех, че животът ми не струва нищо, докато не го загубих. Ако хората научат кой съм аз, ще поискат да разберат какво е станало със Сет и се съмнявам, че ще ми повярват. Ще си помислят, че съм го убил, за да взема парите му. Затова стоя тук, в този капан.
Уловен в чуждите обувки, в гората, където всяка пътечка водеше до едно и също място. Разбирах защо Лазарус искаше да влезе отново в собствената си кожа. Това не беше неговият живот. Затова исках да запомня всичко от тази нощ. Както стоях там, можех да кажа със сигурност, че ще го загубя — всичко това. Рано или късно. Ще бъде унищожено. Вглеждах се във всяко листо, във всяка звезда.
— Мисля, че така или иначе ще разберат — продължи Лазарус. — Мисля, че хората започват да осъзнават, че не съм истинският Сет Джоунс.
От бакалията му бяха направили проблем последния път, когато се опитал да си поръча продукти. Защо никога не идвал на място? Наложило му се да говори с мениджъра, който явно познавал стария Джоунс и го попитал: „Какво ти има. Джонси? Да не ти е заседнала жаба в гърлото?“
— Пфу, проклетата пневмония — отвърнал Лазарус.
Но беше притеснен. Годината на тяхната уговорка изтичала. Както беше дошла, така и си отиваше. Лазарус бе мислил за времето, когато ще си тръгне, и сега го обмисляше още по-сериозно. Може би вече щеше да си е заминал, ако не беше обещал на стария човек. Ако не бях дошла на верандата му с онази червена рокля. Ако не бях напълнила устата си с бучки лед и не го бях целунала.
Бъди щастлив заради това, което имаш, когато го имаш. Не е ли в това идеята? И след това заживели щастливи в края на приказките не означава щастливи завинаги. Какъв е смисълът? Мечтите ти, животът ти, смъртта ти, всичко, което си бил и си имал някога. Какво има в празното пространство, което ще продължи да съществува и без нас? Какво има в онова завинаги, след като ние си отидем?