Можеше да се случи по всяко време. Небето беше сиво, по земята имаше скреж и лед. И тогава видях, че Нед плаче. Беше много тих, не издаваше никакъв звук. Не мисля, че някога го бях виждала да плаче, затова бързо извърнах поглед встрани. И после ковчегът вече изглеждаше различно. Беше плътно затворен. Бе свършило, край.
На погребението на баба ни с Нед бяхме единствените жалеещи. Същият тип обикновен боров ковчег, същото гробище. Никога не бяхме идвали тук, за да отбележим със специален знак или плоча гроба на майка ни и се радвах за това. Не исках да знам точно къде е погребана. Може би все пак не беше заровена в земята. Може би грешах и тя бе отворила дървения капак, за да избяга в мрака и в студа в мига, в който си бяхме тръгнали от гробището. Огледах се за отпечатъци по земята, макар да бяха минали повече от двайсет години. В пръстта имаше само следи от тънките краченца на птиците. И нещо друго — стъпки от лисица.
Нед не само се бе погрижил за делата на баба ми, вече бе направил нужните проучвания, за да ми помогне да подредя отново живота си. Беше ми намерил работа в обществената библиотека в Орлон, както и къща под наем само на няколко пресечки от университетския кампус. Обсъдихме предимствата на преместването ми. По принцип ситуацията не беше в полза на Нед. Ако играехме на пари, щях да заложа всичко на вероятността, че бъдещето ми изглеждаше съвсем ясно — още двайсет години в къщата на баба ми, облечена в халата си. Но брат ми беше достоен противник, методичен, и предизвикателствата никога не го отказваха, дори предизвикателството да бях аз.
Докато се мотаех унило наоколо и хапвах корнфлейкс, Нед приготви багажа ми, обади се на агент по недвижими имоти и купи нови гуми за колата ми. И това беше. Напуснах Ню Джърси. Колегите искаха да ми направят прощално тържество в библиотеката, но без мен нямаше кой да го организира. Взех котката със себе си. Не че имах избор. Жизел просто скочи в колата и се настани удобно върху якето на брат ми, което беше гаранция, че той щеше да киха през целия път до Флорида.
Денят, в който тръгнахме, беше нетипично горещ за сезона. Въздухът се стелеше тежко край нас като жълтеникавозелена маса, посивяваща по краищата в далечината, а влажността бе 98 процента.
— Тъкмо ще привикнеш към климата във Флорида — Нед беше странно енергичен и жизнерадостен.
След Джърси по магистралата пред нас се простираше ярка светлина, от онзи вид, който е толкова мощен и пулсиращ от живот, че може да освети цялото небе. Брат ми се наслаждаваше на времето; неговият факултет участвал отскоро в проект, изучаващ мълниите, и той беше един от консултантите по него.
— Без гръмотевичните бури Земята ще изгуби електрическия си заряд за по-малко от час — каза ми Нед.
Докато карах, той си водеше бележки за работата си. Бях свикнала да съм сама, да говоря на себе си; без да се замисля, си пожелах на глас още нещо, независимо не щеше да ме заболи и да изгоря. Пожелах си да ме удари гръм.
— Как ли пък не! — каза брат ми. Една от задачите на факултета по метеорология в Орлон била работата на екип лекари и биолози, проучващи нараняванията и травмите у хора, оцелели, след като са били поразени от гръм. — Все още нямаме представа за вредите, които могат да бъдат нанесени от това явление. Абсолютно никаква.
Но думите му не бяха от значение за мен. Бях отправила към вселената още едно желание за смърт и от горчивия вкус, който усещах в устата си, можех да кажа само едно.
Бе прекалено късно да си го върна обратно.
II.
Котката не беше съвсем доволна от преместването ни.
Не можех да я виня. Орлон не беше рай. Котките, освен това са създания на навика, казват, че са привързани повече към мястото, отколкото към човека. Това определено беше вярно за така наречената ми домашна любимка, която не показваше никакви признаци, че първоначалната й собственичка й липсва. Нито веднъж не беше заставала с тъжен поглед на прозореца в очакване да бъде спасена. А и защо да го прави, тя като че ли изобщо не признаваше съществуването на човешките същества. Моята награда. Моят домашен любимец.
Жизел, повиках я аз, докато бе навън в двора, но тя ме пренебрегна и само махна нетърпеливо с опашка, сякаш бях поредното от хилядите насекоми, които населяваха тежкия въздух на Орлон. Дори собствената ми котка не ме харесваше. Какво очаквах? Животът в Орлон не бе по-добър, независимо от обещанията на брат ми — бе само по-горещ, по-пълен с всякакви досадни буболечки, и най-лошото, много по-влажен от Ню Джърси. Библиотеката, в която започнах работа, не разполагаше с достатъчно средства: имаше само още една библиотекарка, Франсис Йорк, която работеше на този пост от четирийсет години и чието зрение бе почнало да се разваля — затова й бях нужна аз. Все още не бе сигурна, че можеше да ми има доверие, но трябваше да бъда нейните очи.