Нещо не беше наред и с реколтата. Това беше другата причина, поради която не смяташе, че е редно да си тръгне веднага. Заведе ме до мястото, където беше паднала мълнията. Няколко коли минаха по пътя, но никой не ни обръщаше внимание. Бяхме просто мъж и жена, вървящи из миналото. Дупката в земята се беше разширила, пръстта се ронеше от само себе си, сантиметър по сантиметър, и бе разкрила друг по-твърд, каменист пласт. Все повече от дърветата, които се намираха в близост до нея, умираха. Един ден бяха отрупани с плодове, на следващия почерняваха и напълно се оголваха. Наоколо все още имаше няколко дървета с червени портокали. Сега ги видях съвсем ясно. Не бяха топки, покрити със сняг, а рубиненочервени плодове — малки червени светове, червени планети, красиви в мрака. Как можех да съм била толкова глупава и да пренебрегвам всичко, което съм имала в живота си? Червеният цвят струваше колкото цяло царство.
— Искам да си откъсна един — казах аз.
Взехме една стълба и я допряхме до ствола на дървото; изкачих се и започнах да хвърлям портокалите към Лазарус.
— Стига — каза той. — Не можем да ги изядем всичките.
Но аз не исках да спирам. Още и още. Прекалено дълго бях гладувала; никога повече нямаше да го допусна отново.
Беше студена нощ, но тези портокали пазеха топлината на деня в себе си. Малки светове от изгаряща слънчева светлина. Понесохме кошницата заедно. Защото тази нощ бяхме влюбени. Всичко значеше нещо за нас. Черното небе, черните дървета, червените портокали, сладкият аромат на земята, парещият му дъх, когато ми шепнеше, звукът на краката ни по прашните пътеки, пръскачките, които се включиха, стичащата се върху нас вода.
Съблякохме дрехите си и отидохме под пръскачките. В среднощния въздух, под водата можехме да се прегръщаме така, както желаехме. На километри наоколо нямаше никого другиго. Изобщо. Обичах начина, по който той се чувстваше, толкова истински, толкова тук, толкова сега. Обичах мускулите под кожата му, жегата, излъчвана от тялото му, как пареха целувките му. Обичах болката, която ми причиняваше, как ме караше да осъзнавам, че съм жива, сега и завинаги, как виждах отново червеното, как копнеех да легна под него, да падна на колене и ръце, без да ми пука дали има някой друг във вселената. Нищо чудно, че хората правеха секс навсякъде и с когото им паднеше; с непознати, на паркинги, отчаяни, алчни. Когато сте слети заедно, можеш да си представиш, че не си сам, че не си единственият човек на света. Различно е от любовта, защото именно когато си влюбен, понякога чувстваш своята самота толкова силно, че боли. Когато не съм с теб…
— Спри да мислиш — каза ми Лазарус.
Замръзвах без дрехи, мокра до кости от цялата тази студена вода, тук и сега под звездите, тук и сега.
Целунах го отново и забравих всичко друго. Той седна на земята и ме придърпа към себе си. Седнах в скута му, Лазарус проникна в мен, а аз гледах право в очите му, тези очи, приличащи на пепел. Впих ръце в гърба му, чувствах всичко. Там нямаше друг мъж, нито сенчест образ, нито нищо друго. Беше само той. Кожа, мускули, кости, сърце, кръв, червено, жега.
Просто се отказах. Спрях, престанах: вече не исках да се съпротивлявам на живота. Време беше да живея истински.
Знаех, че ще запомня този миг от нашата връзка — не ваната, леда, езерото, тихото бързо, бавно, сега, скъпи… Не, щях да запомня това, как потъвах и се давех от любов, докато той мислеше как ще си тръгне. Бяхме човешки пример за теорията на хаоса, събрани заедно от случайни обстоятелства. Не бе предопределено да сме заедно, знаех го. Но за една-единствена нощ бяхме съвършената двойка.
Когато се върнахме в къщата, си взех горещ душ. Треперех, дори след като се подсуших и се облякох. Взех някакъв пуловер от гардероба в спалнята, после отидох в кухнята. Лазарус беше с дрехите, които носеше и преди; все още имаше кал по себе си. Бе седнал до масата и погледна към мен, когато влязох в стаята. Изражение то на лицето му казваше нещо, което знаех — че винаги трябва да се плати определена цена за всеки момент на наслада. Краят. Тъгата. Онова проклето и след това…
— Без теб щях да бъда напълно сам — каза той.
Погледнах устните, скулите, пепеливите му очи, широките ръце и вените, изпъкващи под кожата. Синьо и червено. Жив. Втренчих се в него. Исках да запомня как ме бе желал. Сложих този момент в моето и след това, в сърцевината на всичко, което някога щях да знам, независимо дали за мен щеше да има продължението и заживели щастливи завинаги…