— Да отидем да го видим — предложих аз.
Нед си бе поръчал само едно бъркано яйце и препечена филийка. Още не бе изял и половината.
— Ще се върнем до вечерта — уверих го аз.
— Никога не сме пращали човек при него. Дори не сме сигурни, че още е жив. Освен това… — играеше си с храната си. — Освен това, напоследък не се чувствам добре.
— Попитах Нина и тя каза, че ще се справиш.
— Попитала си Нина? Какво, да не би да съм петгодишен? Да не би да имам нужда от позволение?
Моля, няма защо — винаги може да разчитате на мен да кажа неподходящото нещо. Дадох знак на сервитьорката и поръчах оризов пудинг и чай. Когато се обърнах, брат ми почистваше очилата си с ризата си. Кожата под очите му бе изсъхнала и се лющеше.
— Казала ти е — прошепна той. Не изглеждаше особено ядосан, само разочарован.
— По-скоро я принудих да го направи, Нед. Аз съм ти сестра. Трябва да знам, ако си болен.
— Все едно аз знам нещо за твоя живот. Да си признаем, ние дори не се познаваме.
— Нед… Съжалявам.
— Ето това не исках да става! — сега вече беше сърдит. — Не желая да чувам съжалително „О, Нед!“. Не го казвай така. Никакви подобни простотии. Никакво висене на верандата. Наистина няма да го понеса.
Сега аз се ядосах.
— Какво означава това?
— Означава, че и аз няма да се върна у дома. Не ме чакай. Не мисли, че нещо ще стане по различен начин. Не мисли, че можеш да го предотвратиш. И поне веднъж в живота си не мисли, че става дума за теб.
Станах и излязох навън. Жегата бе непосилна. Имах чувството, че ще се задуша. Ще се стопя, но в какво? Исках да направя подарък на брат си. Да направя нещо, за което той копнее. Един ден, който ще запомним и двамата. Глупачка, глупава идея, както обикновено. Разбира се, че ще сгреша.
Брат ми беше платил сметката и дойде навън при мен. Не се гледахме. Най-накрая той проговори:
— Трябва ли да се извинявам, че умирам?
— Да. Извини се. Как смееш да умираш?
Виках. Очите ми пареха. Май наистина полудявах. Гледах го втренчено. Мразех го. Мислех си, че ако отново бъда изоставена, ще се разпадна на парчета. Мислех си как всичко винаги се случва прекалено късно.
С брат ми стояхме там в жегата. Ядосани, потящи се, по-стари, отколкото някога бяхме мислили, че ще бъдем. Това не беше естественото ни състояние. Исках да върна нещата такива, каквито бяха преди. Може би и Нед искаше същото. Той пръв се успокои.
— Разбрах, че си помогнала на Нина с боядисването на детската стая — каза той. По-неутрална, по-приятна тема на разговор. Или поне щеше да бъде такава, ако ситуацията не беше толкова трагична.
— Аз лично предпочитах червено. Вече виждам някои негови нюанси.
— Добре. Извинявам се — каза брат ми. — За всичко съм виновен аз. Майната ми и майната му на шибания рак.
Сега беше негов ред да се обърне. Съсипан. Унищожен. Думата, която не можех да понасям. Сега тя беше единствената подходяща за него.
— Е, просто трябва да те обърнем с главата наопаки и така Смъртта няма да стои до краката ти. И няма да може да те вземе.
Нед се разсмя. Стегна се и отново дойде на себе си. Погледна ме. След като вече знаех, можех да го видя — лицето му изглеждаше различно. По-слабо, по-уморено.
— Няма начин да измамиш гадината — поклати той глава.
— Обичам тази история.
— Защо? Ужасна е.
— Защото е вярна.
И двамата се замислихме за миг.
— В приказката Смъртта е измамена.
— Само два пъти, сестричке, после взема това, което й принадлежи.
— Драконовият мъж все още е жив, а е измамил смъртта два пъти.
— Значи, отиваме да го видим. Затова ли? За да разберем как се е отървал? Това няма да ми помогне, малката.
— Просто ще отидем при него. Приеми го като екскурзия из провинцията.
— Не само ти знаеш нечия тайна. Нина ми каза, че си имаш гадже.
— Добре, значи сме квит.
Самоуверено ли звучах? Дали изглеждаше, че ще мога да се справя нормално с поне един разговор в тоя живот?
— Да, ти се влюбваш, аз умирам. Квит сме.
Струваше ми се, че хората вътре в закусвалнята се намираха в друга вселена, в която имаше подкрепа, надежда, добро здраве. Жегата може да изтощи човек. Може би нямаше как да помогна на Нед. Бях готова да се отдръпна. После брат ми се обърна към мен.