— Тихо, Хари — каза тя на кучето си. — Бедното създание, някакви колежанчета го взели, после осъзнали, че не могат да се грижат за него и когато си тръгнали за лятната ваканция, го изхвърлили навън. Случва се всяка година. Изоставени животинки.
— Добре, че не е било пони — отбелязах аз.
Когато се приближих, Хари ме подуши любезно. Лигавеше се, но определено бе джентълмен. Не си представях, че Франсис ще си има точно такъв домашен питомец.
— Мислех, че ще имаш котка — казах аз. — Стереотипът.
— А ти имаш ли?
— Не е официално моя. Беше на бивша колежка. Жизел смята, че е моя, когато дойде време за вечеря. Имам и къртица. Също така осиновена. Току-що обаче я върнах в естествената й среда. Живият плет пред къщата ми. Изобщо не ми върви с живите същества.
— Дойдоха да търсят Сет Джоунс — каза Франсис.
— Какво?
Може би не бях чула вярно. Нали разговаряхме за домашни любимци?
— Да влезем вътре — предложи Франсис.
Последвах я вътре, а кучето последва мен. Дали наистина бе казала нещо за Сет Джоунс?
Седнахме в кухнята. Тя направи лимонада. Сипа и черешов сок в каната — струя розово, по-скоро тъмнорозово. Знаех, че е такова, въпреки че го виждах съвсем бледо. Щеше да бъде много по-зле, отколкото да ме уволнят. Франсис искаше да говорим за Лазарус, мъжа, за когото никога не говорех, мъжа, когото знаех, че ще загубя. Не точно сега обаче, още не.
— В полицейския участък в Орлон получили обаждане от някакъв човек, работещ в местния магазин. Така започнало всичко, а сега вече смятат, че е извършено престъпление. Никой не е виждал този Джоунс, откакто е бил ударен от онази мълния, а този доставчик твърди, че е видял човек в къщата му, който не е бил старият Сет Джоунс. Бил някой, който преди време работел в магазина. И така полицаите започнали да ровят наоколо — Франсис направи пауза за миг. — Предполагам, че искаш да знаеш откъде съм научила всичко това?
— Да, откъде? — попитах аз. Явно съм изглеждала напълно смаяна. Поне така се чувствах.
— Дойдоха за информация. Търсеха библиотечния му картон.
Франсис ми наля чаша лимонада.
— Той не беше в каталога, но го намерих в бюрото ти.
Тя знаеше много. Повече, отколкото очаквах. Виждаше през мен.
Кучето седеше до краката ми, надявайки се, че заедно с лимонадата ще има и бисквитки и може да намаже, поне така си мислех. Всъщност мислех коя лъжа ще бъде най-подходяща за случая.
— Не се тревожи — каза Франсис, преди да си отворя устата. — Не ме интересува как и защо си се забъркала в това. Ще изгорим този картон и за да не помислят, че сме го направили нарочно, ще изгорим целия каталог.
Отидохме до килера. Кутиите от каталога бяха прибрани вътре, дори и онези от мазето. Имаше влажна, тъжна миризма на хартия. Цяла седмица Франсис бе пренасяла с колата си кутиите от библиотеката.
— Тъй като това, което хората четат в библиотеката, си е само тяхна работа и не засяга никого другиго — допълни тя.
Изчакахме слънцето да залезе. После замъкнахме кутиите в задния двор, сложихме няколко картона в барбекюто и ги заляхме с бензин. Вече бе тъмно като в рог, нощта бе мъглива. Носех раницата си; отворих я и извадих картоните на Сет Джоунс, всичките, които бях взела.
— Благодаря ти, че ми помагаш — казах аз. — И само за твоя информация, не е имало никакво престъпление. Нищо подобно.
— Не ми казвай нищо повече. И аз не помагам на теб. Това е нещо, в което вярвам. Нека намерят своя човек по друг начин.
Бяха ни нужни цели три часа, за да изгорим всички картони. Изпихме цялата лимонада, после минахме на уиски.
— Шефът на полицията ще дойде отново утре. Казах му, че ми трябва време, за да открия картона на въпросния господин. Ще му обясня, че през годините картонът е бил изгубен.