Притеснявах се, че Франсис се замесваше в ситуацията по този начин.
— Знам, че ще ни спрат финансирането. Ако затворят библиотеката, хората от града ще трябва да ходят до Обществената библиотека в Хенкок, а може би университетът ще им позволи да използват неговата. Аз пък може да отида в Париж. Ако го направя, ти ще се погрижиш за Хари.
Разсмях се.
— Не, говоря сериозно.
Да, така беше. И двете имахме сажди по лицата, под ноктите си, както и късчета хартия от разкъсването на картоните.
— Той те харесва — каза Франсис.
Кучето се бе проснало в краката ми, истинска планина от козина.
— Няма начин някой да ме харесва — настоях аз.
Нюфаундлендският звяр изпуфтя с досада и двете с Франсис се разсмяхме едновременно.
Изпихме уискито, после си направихме кафе, за да изтрезнеем. След като приключихме с горенето, напъхахме пепелта в торби за боклук, които взех със себе си на тръгване. Никакви доказателства. Хари ме изпрати до колата и ме гледаше, докато потеглях. Хубаво куче, но аз вече си имах домашен любимец.
Шофирах, докато реших, че съм открила безопасно място; изхвърлих торбите с пепелта в кофите зад закусвалнята. После бързо се насочих извън града; не ми беше хрумнало да се обадя на Лазарус — мислех, че имаме време. Сега ми се прииска да му бях звъннала от къщата на Франсис. Просто не очаквах властите да действат толкова бързо.
Когато стигнах там, веднага разбрах, че нещо не е наред, преди още да завия по алеята към къщата му. Спрях на страничната отбивка на шосето. Оттук виждах, че вече нямаше червени портокали. Всичко бе станало черно. Портокалите бяха окапали от дърветата като камъни. Между клоните забелязах въртяща се синя светлина.
На алеята имаше полицейска кола, така че продължих по пътя, малко по-надолу завих и се върнах на магистралата. Цялата треперех. Не бях сигурна, че постъпих правилно.
Трябваше ли да отида право при тях и да попитам какво, по дяволите, търсеха там? Може би се бях паникьосала. Или пък бях действала умно. И в двата случая, сега вече бях на път към къщи. Спрях на бензиностанцията в Локхолд и известно време обмислях дали да не се върна при Лазарус. Седях в колата си почти час, спорех сама със себе си и после тръгнах към Орлон.
Щях да наема адвокат, ето това щях да направя. Щях да остана до него, дори да му повдигнеха обвинение в убийството на Сет Джоунс. Може би в техните очи щях да съм му съучастничка. А може би изобщо нямаше да бъде обвинен в нищо. Спрях на друга бензиностанция. Не знаех дали да продължа напред или назад, така че просто се озовах никъде. Този път излязох от колата и позвъних в полицейския участък в Ред Банк, Ню Джърси. Беше налудничаво и не бях сигурна защо въобще ми хрумна подобно нещо. Някои решения правиш съзнателно, а други сякаш са направени заради теб. Предполагам, че звъннах на човека, на когото имах най-голямо доверие. Онзи, на чието мнение държах. Стоях в мрачния коридор, близо до тоалетните, и пусках монети в платения телефон. Отвън по магистралата преминаваха с ръмжене камиони. Когато Джак Лиънс вдигна телефона от другата страна, отначало не каза нищо. Изглежда не вярваше, че съм аз.
— Разбира се, че съм аз. Паркингът. Ти и аз.
— Добре — каза той. — Ти и аз.
— Трябва да те питам нещо важно.
В нашия малък град Джак разследваше всички смъртни случаи: убийства, самоубийства, двойни убийства, нещастни случаи, естествени причини. Когато хората го видеха да влиза в къщата на някой възрастен човек, обикновено се прекръстваха и поглеждаха встрани, защото знаеха, че още някой от тях си е отишъл. Когато отиваше в основното училище да говори с децата за тяхната безопасност — не бъркайте с пръсти в електрическите табла, не вземайте тенджерите с голи ръце от котлона, — някои от децата се плашеха и изпадаха в нервни кризи и трябваше да ги водят в кабинета на сестрата, за да се успокоят. Винаги, когато Джак ми се обаждаше за някаква консултация, знаех, че можеше и сам да открие отговора. Бях сигурна, че в повечето случаи дори вече го знаеше; може би просто му харесваше как произнасях думи като асфиксия, западнонилски вирус, отровен бръшлян.
А може би просто искаше да говори с мен на моя език.
— Къде си? — попита Джак. — Ти изчезна. Писах ти, но така и не ми отговори.
— Преместих се във Флорида. Времето е по-хубаво.
Какъв майтап. Беше около четирийсет градуса и толкова влажно, че обикновено правата ми като слама коса се бе накъдрила. Във въздуха се носеше аромат на нещо отровно.