— Знам, че си се преместила. Да не мислиш, че не съм проверил какво се е случило с теб? Исках да кажа, къде си в момента. Чувам коли.
Спомних си как той ме гледаше преди. Джак искаше нещо от мен и никога не го получи. Мислех, че връзката ни беше унизителна за мен, но може би всъщност бях унижавала него.
— Съжалявам, Джак.
— Съжаляваш, че изчезна и не си направи труда да ми пишеш? Или че никога не ти е пукало за мен, за това как се чувствам аз?
— Не знаех какво искам.
— За разлика от сега.
Засмях се. Може би той все пак ме познаваше.
— Е, за какво искаш да говорим? — продължи Джак. — О, нека да позная. Какво ли е било винаги общото между нас? Да. Смъртта.
Струваше ми се различен, а може би просто никога не го бях слушала преди истински. Може би всички онези срещи в колата и на паркинга не бяха точно това, което мислех, че са. Може би бе забелязвал леда, камъните, начина, по който вярвах, че заслужавам да бъда наранена.
— Да не би да ми се подиграваш?
Не бях свикнала да се чувствам така, докато говоря с него. Все пак бе минало доста време.
— Ей, скъпа. Аз съм мистър Смърт. Питай каквото искаш.
Бях му звъннала, за да го питам за Лазарус, какво да правя, ако бъде обвинен в убийство. Трябваше ли да му помогна да избяга, или да му кажа да се предаде и да разкаже всичко? Но се оказа, че не исках да знам това.
Поколебах се. Не беше типично за мен — да бъда завладяна от емоции.
— Давай, стреляй — повтори Джак. — Нека си струва. Попитай ме: Какво ще направиш, ако…
И аз го направих.
— Какво ще направиш, ако брат ти умира и не можеш да му помогнеш по никакъв начин?
Чувах само бучащите камиони. Гумите скърцаха. Толкова много хора отиваха някъде, а аз стоях на бензиностанция посред нощ някъде във Флорида. Струваше ми се, че досега изобщо не бях говорила с никого. Чувах дишането на Джак. Исках да заплача. Така и не му бях дала шанс. Срещата с толкова много смърт го бе дарила с умението да открива логика в този нелогичен свят.
— Щях да му помогна да открие нещо, което да го накара да поиска отново да живее. Нищо друго не може да се направи.
— Може би ти трябва да стоиш на бюрото за препоръки и информация в библиотеката.
Можех да се намирам навсякъде на земята. Чувствах се толкова изгубена.
— Не и аз — отвърна Джак. — Винаги си била ти.
Когато се прибрах вкъщи, разбрах, че там имаше някой. Жизел беше на моравата, а я бях оставила вътре. Под пощенската кутия държах резервен ключ — не беше особено трудно да го откриеш; плъзнах ръка под металната кутия — той не беше вече там. Наведох се и почесах котката под брадичката. Останахме навън известно време. Жизел не ме мразеше, както преди, или просто бе привикнала с мен. Лазарус спеше на дивана, единият му крак бе спуснат на пода. Изглеждаше млад и уморен, като мъж, който цяла нощ бе вървял и пътувал на стоп. Заключих вратата и извадих щепсела на стационарния телефон от контакта. На пода бе оставил брезентовия си чувал, който взех и отнесох в кухнята. Не е хубаво да се правят такива неща, но не успях да се въздържа. Отворих чувала и погледнах вътре. Предполагам, че просто исках да се уверя, че е този, който си мислех, че е. Имаше някакви дрехи, портфейл с няколкостотин долара в брой, самолетен билет до Италия, паспорт с името на Сет Джоунс и снимката на Лазарус; на дъното открих и дървената кутия с пепелта.
Върнах всичко отново на мястото му и сложих кафеварката. Отворих хладилника и забелязах, че явно електричеството бе спирало по някое време през нощта. Къщата ми беше пълен хаос, изобщо не обръщах внимание на такива неща като подредба и особено старателно чистене, но така й не почувствах, че тя ми принадлежи. Всъщност не бях живяла в истинския смисъл на думата в нея. Най-близкото нещо, това, което донякъде усещах, че е свързано с мен, бе дорийският храм на Рени на масата или по-скоро това, което бе останало от него. Жизел обичаше да си играе с колоните, да ги побутва с лапичка, докато паднат на пода.
Отидох до задната врата, за да я повикам, но тя не дойде. Трябваше да отида при нея, до живия плет. Небето бе мастиленосиньо. Средата на хоризонта бе с цвета на прилепите, които бях видяла на чистата дневна светлина, дълбок син цвят с пурпурни и черни пръски. Приклекнах на земята и видях, че Жизел отново бе хванала къртицата на Рени. Познах я по отхапаното ушенце. Бяхме се опитали да я спасим, но се провалихме. Малкото животинче, което бе измамило смъртта веднъж, сега не помръдваше.