— Лошо момиче — порицах аз Жизел.
Седнах с подвити крака, вдигнах къртицата на дланта си и се загледах в нея.
Докато Лазарус се събуди, бях погребала вече клетото създание, бях направила кафе и бях звъннала на снаха си. Брат ми все още се възстановяваше от пътуването ни до Драконовия мъж, но беше щастлив, че сме го направили. Оттогава постоянно сънувал прилепи и пеперуди, каза ми Нина. Пишел нещо за теорията на хаоса в приказките. Всичко му се било изяснило и искал да го запише, преди да станело прекалено късно. Най-дребното действие, най-малкото създание, най-незначителното решение имат огромни последствия. Една къртица умира, друга е спасена само за да умре малко по-късно. Една дума е казана на глас и целият свят се променя. Ръка се превръща в крило, звяр става човек, момиче прекарва в мълчание сто години — замръзнала във времето и пространството, млад мъж трябва да обиколи света, преди да открие кой всъщност е.
Легнах на дивана до Лазарус. Той отвори очи. Пепел в пепелта. Толкова бяха тъмни.
— Ей, ти — каза той. За малко да ме прегърне, да ме целуне, после се сети, че е по-добре да не го прави. — Ще те изгоря.
Поклатих глава. Бях си спомнила какво ни каза Драконът за огъня. Подадох му две скилидки чесън, които бях обелила в кухнята.
— Лекарство — казах му аз.
Друг мъж би се поколебал и би се провалил на изпитанието, но не и Лазарус — той само ме погледна, после изяде чесъна. Отпуснах глава на гърдите му. Не усещах жегата, която преди излизаше от тялото му.
Лазарус бе видял камиона на доставчика и също бе разпознал шофьора, някой си Хал Евънс. Докато работели в магазина, двамата се били спречкали за нещо. Хал дошъл пиян и наговорил разни неща, заяждал се с него. Лазарус бил оставил няколко чувала с тор на пътеката и Хал се спънал в тях. Той бил най-лошият възможен вариант за човек, който да започне да души около фермата. Може би бе чул слуховете, които разпространяваха работниците — че работеха за чудовище, за мъж, който не искал да го виждат, че нещо не било наред в къщата със спуснатите щори на прозорците.
Лазарус си опаковал багажа веднага, след като камионът на Хал си тръгнал. От известно време бе чакал нещо подобно; сега искаше да разбере какво му предстоеше оттук нататък. По-късно същия ден бе видял някакъв непознат да говори с работниците на полето. Видял, че поглеждал към къщата, докато разговарял с тях. Същия следобед излязъл през задната врата. Предположил, че телефонът му сигурно се подслушва, затова просто си тръгнал, като свободен човек.
Лазарус трепереше, затова го завих с одеяло. Сутринта беше красива, с ярка светлина. И двамата премигвахме. Казвах си, че не бива да си пожелавам нищо, защото ако го направех, ако се наложеше, просто нямаше да се въздържа и щях да си пожелая нещо за него. Лазарус отново заспа; беше изтощен и не можеше да се събуди. Исках да го оставя да спи и да сънува възможно най-дълго. Беше ходил километри. Погледнах го — можех да усетя вкуса на чесъна, лека, края на всичко, началото на всичко.
Облякох се и отидох до банката. Пеги, моята физиотерапевтка, чакаше на опашката и ми направи комплимент колко добре изглеждам.
— Страхотно си се справила — каза тя. — Истински борец.
Такава ли бях? Предполагам, че бе вярно. Упражненията, които ме караха да плача, бяха повлияли на повредената лява страна на тялото ми. Сега я чувствах почти нормално, само не напълно овладяна; все още понякога имах металическо усещане по ребрата си, около сърцето. Не можеше да се види, но беше там, също както ръцете на Рени бяха изпъстрени с ивиците злато.
Изтеглих почти всичко от сметката си, освен няколкостотин долара.
— Голяма покупка? — попита ме служителят. В този град всеки познаваше всекиго. Освен мен.
Усмихнах се. Много голяма. Казах, че имам нужда от пари в брой, защото ще си купувам кола на старо. Стар корвет.
— О, завиждам ви — каза мъжът.
Бях ми останали петнайсет хиляди долара от продажбата на къщата на баба ми, които се побраха идеално в раницата ми.
— Червен е — казах аз.
— Идеалният цвят — съгласи се човекът.
Тръгнах към паркинга. Там беше моята хонда, онази с хубавите, сигурни гуми, които брат ми беше избрал, преди да напуснем Ню Джърси. Когато се прибрах у дома, Лазарус още спеше. Разбирах го, той просто не искаше да се събуди. Отпуснах се на стола. Може би плаках. Обичах го по начин, който вече го нямаше. Беше от онези чувства, които са начало на нещо. От онзи вид любов, който отваря сърцето ти за още.