В късния следобед седнах до него на дивана и му прошепнах, че е време да тръгва.
Не искам, каза той.
Ще го направиш, помислих си аз. Искаш го.
Никога нямаше да забравя този миг, въпреки че ми причиняваше ужасна болка. Когато остареех, когато вече не можех да ходя, да виждам или да говоря, все още щях да имам това.
Той беше предположил, че ще тръгна с него. Щяхме да оставим котката навън и някой щеше да я намери и да се погрижи за нея. Защо да не станеше така? Котките си имаха свои домове, намираха си свой собствен начин на живот. Можех да оставя съобщение на брат си, да му напиша имейл по-късно, едва след като стигнехме до мястото, закъдето бяхме тръгнали, във всички онези градове, Венеция и Париж, навсякъде, където винаги бях желала да отида.
Лазарус прибра парите в брезентовия си чувал. Гледах ръцете му. Не можех да гледам нищо друго.
Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде. Унищожението му. Дълбочината му. Щом си го имал веднъж, ще го имаш отново и завинаги. Това е загадката. Това е истината.
Лазарус си взе душ, изпи чаша кафе с няколко бучки лед, изяде купа студена доматена супа. Навън беше влажно и когато денят свърши, го смени лепкаво горещата нощ. Беше късно, когато тръгнахме, и небето бе тъмно. Шофирахме до Джаксънвил по второстепенните пътища. Знаех как да стигнем там. Място, където никой нямаше да ни разпознае. Пътувахме час, после два. Изглеждаше сякаш двамата заедно отивахме някъде. Той бе сложил ръка на коляното ми, докато карах. Усещах присъствието му, но не беше достатъчно. Навярно знаеше, че няма да дойда с него — със сигурност бе забелязал, че оставих котката вътре, нещо, което нямаше да направя, ако не смятах да се връщам. Не бях човек, който щеше да си тръгне по този начин.
Откарах го до автобусната гара. Трябваше само да открие някого, който да смени рождената дата на паспорта му, и щеше да се превърне наистина в Сет Джоунс. Но засега просто беше важно да се махне от Флорида. Купих му билет за следващия автобус — отиваше към Атланта.
Стояхме на гарата до пет часа сутринта. Тогава тръгваше автобусът. Имаше нещо странно: не поглеждахме един към друг. Не се умолявахме за нищо. Вече си бяхме дали всичко, което имахме.
— Значи, така ще свърши — каза той.
Хората край нас дремеха. Те имаха своите истории, не слушаха нашата. На съседната пейка дете с червен пуловер спеше в скута на майка си. Над главите ни слънчевите лъчи проникваха в чакалнята през мръсния замъглен прозорец.
В никакъв случай, помислих си аз. Така започва.
Седма глава
Братя и сестри
I.
Знаех, че моментът наближава, защото брат ми сънуваше пеперуди. Дори денем той изпадаше в полусънни състояния. Отначало метеорологичното общество отказа да приеме неговата теза — „Хаос теорията и светът на приказките“. Една вечер стоях до късно с Нед, докато Нина говореше с ръководителя им. Когато се върна, каза, че са променили решението си.
Нед отиде във Вашингтон, за да представи тезата си, вече в инвалидна количка; наложи се модераторът да свали микрофона и да помоли за абсолютна тишина, тъй като гласът на брат ми едва се чуваше. Основната идея на неговия труд беше, че приказките разкриват човешката потребност за ред и ни позволяват невъзможни, безразсъдни желания. Магията беше реалност, това казваше той. Тази идея беше в центъра на теорията на хаоса — ако най-незначителното действие отекваше из вселената по невъобразими и неочаквани начини, променяйки времето и климата, тогава всичко беше възможно. Принцесата спи сто години само защото е решила да вдене конец в игла; златната топка, която пада в кладенеца, разтърсва света и променя всичко; от птичката пада перце, пеперудата пърха с крилете си… Всичко това се понася из вселената, през горите, до другия край на планината. В един миг поемаш с дъха си прах, в другия го издишваш. Човекът, който си, времето около теб, всичко това е заклинание, което не можеш да разбереш или обясниш.
Нед получил оглушителни овации, разказа ми Нина. Вече се бяха върнали от Вашингтон и оправяхме детската стая — рисувахме пано на стената. Лекарите бяха казали на Нина да я кара по-леко — имаше високо кръвно налягане и прееклампсия, което беше симптом за сериозни проблеми в протичането на бременността, но тя не слушаше и след като се върнеше от лекциите си, рисуваше цветя и дървета в стаята на бебето. Понякога Нед идваше и ни наблюдаваше, после ние се обръщахме, за да се пошегуваме за нещо с него, и виждахме, че е заспал. Продължавахме да рисуваме. Рано сутринта Нина отиваше на работа, аз ходех в библиотеката чак по обед.