Понякога брат ми плачеше насън, понякога викаше.
— Пеперуди — каза Нина. — Все сънува пеперуди.
Под очите й се бяха настанили като че ли за постоянно тъмни кръгове. Брат ми беше изкарал всеки възможен курс на лечение и сега му бяха разрешили да пие каквото си иска, стига да премахва болката му. Това можеше да бъде хубаво, но всъщност не бе, защото така разбираш, че краят е близко.
Предложих да помагам целодневно и Нина се съгласи. Така или иначе нямаше какво да правя — по едно време затвориха библиотеката, точно както Франсис бе подозирала, че ще стане. Нямах работа и получавах помощи като безработна. Не мислех какво щях да правя, когато ми свършеха парите. Винаги можех да започна като касиерка в железарския магазин. И там хората щяха да продължават да ми задават въпроси. Къде са трионите, препоръчайте ми чук, вид боя, наковалня. Щях да науча всичко, да го знам наизуст.
Но за момента бях на разположение. Пазарувах им, занимавах се с прането. Поне веднъж се чувствах полезна. Започнах да рисувам пеперуди по стената. Започнах и да сънувам. Мислех си за Лазарус, който сигурно бе вече на другия край на света. Сънувах и него, но само от време на време. Бях прекалено заета за такива неща.
Брат ми беше започнал да остарява по начина, по който ставаше с болните хора. Когато спеше в инвалидната си количка, изглеждаше на сто години и сърцата ни се късаха от мъка. Когато подремваше, с Нина сядахме отвън на тревата, дори да беше горещо. В градината им имаше жив плет от чемшир. Отпускахме се в сянката му; Нина плачеше, аз я гледах. Един път отидох до кухнята, за да взема чаши води за Нина, и видях Нед до прозореца.
— Мислиш ли, че всички имаме нещо, което мечтаем да направим, и все не ни остава време? — попита ме той. В момента беше абсолютно в съзнание.
Седнах на стола до масата.
— Например?
— Хиляди пеперуди монарх. По време на миграцията им. Хиляди промени. Въплъщение на хаоса. На един миг. Винаги съм искал да ги видя. Искам да видя това.
Звучеше притеснено. Не бях чувала брат ми да желае нещо толкова страстно, толкова много. Надминаваше многократно желанието му да види стария мъж в Джаксънвил. Звучеше ми като шега, но да, такава бе най-съкровената му мечта. В края на живота му.
Не бяхме чули кога Нина бе влязла в кухнята, за да ме потърси. Все още плачеше, но приличаше на камък, както онзи път, когато я видях в градината. По дрехите й имаше стръкчета трева. Миришеше на чемшир, на зеленина. Беше по-силна, отколкото човек би си помислил. Тя просто не се интересуваше какво мислят другите за нея. Вероятно бе започнала да го планира точно тогава, в мига, в който бе чула за мечтата му.
Веднъж седмично идваше медицинска сестра, а ние с Нина ходехме на курсовете „Ламаз“ в здравния център към университета. Другите жени бяха по-млади, завършващи студентки, съпругите на младите преподаватели, две лесбийски двойки. Всички изглеждаха толкова сигурни за бъдещето си. Събираха се през уикендите на импровизирани партита. Ние никога не ходехме. Може би смятаха, че с Нина сме двойка. Предполагам, че в тези часове по време на курса наистина бяхме такива.
— Тя диша най-добре от целия клас — похвалих я на Нед.
— Разбира се, че ще е така.
Той беше много горд с нея. Беше влюбен в жена си. Но освен това бе в процес на напускане на този свят. Често седеше до прозореца и се взираше в градината и не бях сигурна, че виждаше това, което виждахме и ние.
Получих картичка от Сет Джоунс. Марката беше от Флоренция, така че явно се бе добрал дотам. Пишеше ми; Смятам да отнеса пепелта във Венеция. Иска ми се да си тук. С.Дж.
Аз не чувствах същото. Исках да бъда точно на мястото, където бях, да седя следобед с брат си в градината, да приготвям вечеря и да мия чиниите след това, а вечер да играя карти с Нина.
Един ден пристигна колет за брат ми; беше изпратен от Джак Лиънс — халат за баня.
— Кой, по дяволите, е Джак Лиънс? — попита Нед. Халатът му хареса, но му беше странно да приема подарък от непознат.
— Учехте заедно в гимназията в Ред Банк. И някога спях с него.
— Човекът има добър вкус — каза Нед.