— О, я млъквай!
— Говорех за халата!
Джак знаеше от какво се нуждае един умиращ. Той беше много по-голям експерт в тази област от мен. Въпреки че не му се обадих, продължи да изпраща подаръци на брат ми. А Нед започна да очаква с нетърпение колетите му. Една седмица получи касета със запис на птичи песни, която обичаше да си пуска, докато подремваше. Следващия път бяха два чифта дебели вълнени чорапи. А след това пристигна голяма кутия с шоколадов фъдж, от онзи вид, който беше популярен в детството ни. Нед не можеше да яде от него, но харесваше аромата му.
Най-накрая звъннах в Ню Джърси.
— Не е нужно да пращаш нищо на брат ми — казах на Джак.
— Не ми е нужно ти да ми казваш какво да правя — отвърна той светкавично.
Нямаше какво да отговоря на това.
— Хареса касетата с птичите песни. И фъджа.
Радвах се, че Джак нямаше как да ме види. Бях облечена с клин и тениска, а Жизел се бе свила в скута ми. Всички лампи бяха загасени, исках да намаля сметката си за тока. Наскоро бях кандидатствала за работа в железарския магазин, но ми казаха, че не съм достатъчно квалифицирана.
Закрих с длан телефонната слушалка. Плачех.
— Знам какво правиш — каза Джак.
— О, да, нали си такъв голям експерт — звучах заядливо, огорчено и отчаяно.
— За някои неща. Повечето хора плачат, когато имат добра причина за това. Повечето хора се смеят заради същото.
И следващия колет, който изпрати, имаше вятърни камбанки. Нед ме накара да ги окача до прозореца. Винаги, когато чуеше звънтенето им, се усмихваше. Те бяха подарък за брат ми, но и съобщение за мен. Все още съществуваше нещо в този свят, което си струваше да го имаш.
— Познавам ли този Джак? — попита ме Нед. Беше стигнал в тази фаза, в която повтаряше всичките ни разговори. Паметта му отслабваше и за него вече почти всичко се случваше само сега и тук.
— Не — казах аз. — Никой не го познава.
— Има добър вкус.
— Така изглежда — съгласих се аз.
Нощем, когато Нина беше изтощена, оставах при Нед и му четях приказки.
— Прочети ми онази, която обичам — каза той една нощ.
— Не е в това издание — излъгах аз.
— Лъжкиня.
Но нямаше начин да му прочета историята за смъртта, не сега, не и когато знаехме какъв ще бъде краят. Прочетох му „Хеизел и Гретел“ и „Хвойновото дърво“, и „Брат и сестра“; прочетох му за жените на рибарите и за преданите коне, а после му разказах историята, която сама си бях измислила, за вледененото момиче в планината.
— Ето тази е тъжна — каза брат ми. — Трябвало е само да помръдне и да тръгне напред, да върви, и е нямало да се превърне в ледена бучка. Дори когато бяхме деца и ти ми разказа за пръв път тази история, пак не разбирах това момиче.
Исках да променя ставащото, но не беше възможно. Хапех езика си по хиляда пъти на ден. Все още се страхувах от желанията си. Но не и Нина. Консултира се с лекаря си, но той й каза, че вече не може да пътува. Брат ми беше изкарал до шестия месец на бременността й. Обичаше да поставя ръка на корема й и да усеща как бебето се движи вътре в нея. Нина не ми каза отначало, но бе купила билети за неговата мечта. Започна да ме учи как да му бия инжекциите с антибиотици и „Демерол“. Показа ми как да работя с абоката, когато имаше нужда от повече течности.
— Кой е най-добрият начин да умреш? — попитах една вечер Джак. Обикновено му се обаждах, когато бе на работа, но този път го потърсих у дома му. Все още звучеше изненадан, че ме чува, но ми отговори веднага.
— Като живееш пълноценно, докрай — каза той. Дори не се замисли, сякаш винаги бе знаел отговора.
Когато Нина ми каза, че иска да заведа Нед до Калифорния, се ужасих. Лекарят я бе предупредил, че тя няма да издържи пътуването заради състоянието си. Но аз пък не бях готова за такава задача. Всъщност не бях готова за нищо. Брат ми си отиваше прекалено бързо. Вече беше с памперси, връщаше се назад във времето. Всеки път, когато се събудеше, бълнуваше за пеперуди. Веднъж в живота си да ги види, това искаше; е, така и щеше да стане — само веднъж. Нина се бе обадила на своя приятелка в Монтерей, медицинска сестра, която щеше да дойде да ни вземе с линейка под наем и да ни откара у тях. Миграцията вече бе започнала, така бе казала тя на Нина. Съпругът на Елиза, Карлос, щеше да ни заведе до района на Биг Сур, където зимуваха пеперудите монарх. Щяхме да стигнем дотам с линейката, ако се наложеше.
— Ще бъде прекалено тежко за него — казах аз.