— И сега му е тежко — каза Нина.
Имаше онзи каменен поглед. Тя беше жената, която четеше за стоте начина да умреш. Тя искаше брат ми да има всичко, което той някога бе желал.
Тази нощ приготвих багажа си. Взех си малко неща в ръчната чанта, защото куфарът щеше да бъде пълен с лекарства. Нина ангажира специален медицински полет. Вече бе ипотекирала къщата за втори път. Дори никога да не си купеше нова кола, дори тя и бебето да трябваше да ходят само пеша, да ядат всеки ден ориз, да четат на свещи, пак щеше да постъпи така. Дори самата тя да не бъдеше с него в онзи момент.
— Ще отидеш да видиш пеперудите — каза Нина на брат ми на сутринта.
— Не — усмихна й се той. Не й вярваше. Продължаваше да пътува назад във времето. По-млад, отколкото беше в нощта, когато майка ни умря. Сега аз бях по-голямата сестра. Той се държеше за моята ръка.
— Аз не мога да дойда с теб, но сестра ти ще те заведе в Калифорния.
— Какво си си наумила пак? — брат ми затвори очи, изтощен дори само от мисленето за това.
— Нищо, просто знам, че те обичам — отвърна Нина.
Беше коленичила до леглото му. Никога в живота си не бях виждала такава проява на щедрост. Нед беше обут и с двата чифта чорапи, изпратени от Джак. Вятърните камбанки се поклащаха, звънтейки, напред-назад до прозореца. Бях грешала за всичко. Ужасявах се от идеята, че трябва да тръгна нанякъде.
— Не се тревожи — каза Нина. Щяхме да го откараме до летището с линейка — как да не се тревожех? — Ще се справиш.
Поне приятелката й Елиза беше медицинска сестра. Нямаше да бъда сама.
— Сигурна ли си, че трябва да го направим? Вероятно няма да си с него, когато… се случи.
Когато той си отиде, това исках да кажа, но не можах.
Нина ме прегърна и ми сподели една тайна.
— Ще бъда — прошепна тя в ухото ми.
Натъпкахме брат ми с максимално допустимото количество „Демерол“ и се качихме в самолета. С нас имаше двама парамедици, така че поспах малко. Когато се събудих, се почувствах в безтегловност. Навсякъде около нас имаше облаци. Брат ми беше на системи и машината издаваше тих тракащ звук. Изведнъж си дадох сметка, че тракането в главата ми бе изчезнало преди известно време, а аз дори не бях забелязала. Виждах стъпалата на Нед, чорапите, изпратени от Джак. Навярно съм простенала. Един от парамедиците, мъж на моята възраст, приседна до мен и хвана ръката ми.
Над Скалистите планини брат ми се сгърчи от болка. Небето беше с най-яркия син цвят, който някога бях виждала, изпъстрено на места с пухкави облачета. Зачудих се дали небето над Италия беше същото. Толкова синьо. Толкова открито. Реехме се през времето и пространството. Но не си пожелах винаги да останем тук. Знаех, че това бе само един миг. Поставих една инжекция на Нед под зоркото наблюдение на специалистите, за да съм сигурна, че мога да се справя и без тях.
— Чудесно — каза мъжът. — Като професионалист.
Нямах желание да се запозная с него, нито с колежката му, една по-млада жена. Нямах никакво свободно пространство в себе си за нещо повече от това, което вече носех. Описах облаците на брат си.
— Кълбести — каза той.
Устата му бе пресъхнала, затова жената му даде бучка лед, която да посмуче.
— Лед — каза той. — Много приятно. Освен ако не е на верандата.
— Семейна шега — казах аз на парамедичката.
Нед спеше, когато кацнахме в Сан Франциско. На самата писта ни чакаше линейка и приятелката на Нина, Елиза, беше там. Двете бяха израснали врата до врата в Менло Парк, тя беше пълната противоположност на снаха ми — смугла и общителна, весела, дори сега, когато Нед се разплака от болка при пренасянето в количката.
— Скоро ще го сложим в хубаво, удобно легло — увери ме тя. — Ще се погрижим за теб — обърна се после към брат ми.
Елиза позвъни на Нина и допря слушалката до ухото на Нед. Той се усмихна, когато чу гласа на жена си. Не знам какво му каза Нина, но някак успя да го утеши и брат ми спа през целия път до къщата на Елиза в Монтерей — дълго и толкова уморително пътуване, че аз самата заспах, както седях на седалката, с отпусната на прозореца глава.
Когато отворих очи, видях, че всичко наоколо бе зелено. И после забелязах небето, и след това облаците.
— Почти стигнахме — каза ведро Елиза.
Линейката отби на алеята пред къщата й. Застанах отстрани до Нед, а парамедиците приготвиха носилката. Бяха нови, онези от самолета си бяха тръгнали. Съпругът на Елиза излезе, за да ни посрещне.