— Той се държи — прошепна ми тя, но начинът, по който го каза, ми разкри и премълчания край на изречението й, — но не за дълго.
Спряхме на някакъв паркинг. Пред нас се издигаше планинската верига Санта Лусия, а още по-наблизо — връх Лион. Само скали и дървета. Океанът бе толкова син, че се усъмних дали е истински. Намирахме се в района за пикник, но беше рано и паркингът бе празен, за наш късмет. Какви късметлии бяхме.
— Всичко е само за нас — каза Карлос. — И денят ще бъде ясен, без мъгла. Това си е истинско чудо.
Тримата изкарахме Нед на носилката на чист въздух. Носех стойката със системата.
— Зелено — каза Нед.
Такова беше. Евкалиптова горичка, красива като чисто нов свят. Вървяхме бавно по пътеката, меките борови иглички под нас бяха като килим, понякога се подхлъзвахме леко на тях. Въздухът беше прохладен и топъл едновременно — по-студен на сянка, освежаващ на слънце. Изкачихме се до един хребет. Отначало си помислих, че от дърветата пред нас падат листа. Всички тези оранжеви неща. Бяха навсякъде.
Но не бяха листа.
Наведох се и прошепнах в ухото на брат си:
— Отвори очи, няма да повярваш…
Излязохме на открито, на слънце и те бяха навсякъде. Пред нас имаше няколко маси за пикник, направени от секвоя, и ние избутахме носилката до една от тях. Внимателно я подпряхме до нея.
— Виж ти… — каза тихо брат ми.
Във въздуха имаше вихрушки от пеперуди. Чувахме пърхането на крилете им. Повдигнах ръце нагоре и те накацаха по тях, бяха по пръстите ми, ходеха по косата ми.
Карлос и Елиза седнаха прегърнати на пейката.
— Още — казаха и двамата и се разсмяха, допрени толкова близо един до друг, че пеперудите се завъртяха помежду им като тайфун, за да полетят нагоре.
Бяха толкова много, че бе невъзможно да ги преброиш, хиляди, сънливи, бавни, виещи се. Беше пикът на миграцията им и те бяха изтощени и прекрасни, толкова яркооранжеви, че приличаха на рубини, червени, червени, червени.
Взех телефона на Елиза. Връзката беше лоша, но когато допрях слушалката до ухото на брат ми, той успя да чуе Нина. Знаеше, че бе тя.
— Всичко се промени за миг, безброй пъти…
Каза го с огромно усилие, с последния си дъх. Когато го направи, затворихме телефона и зачакахме. Изпитвах отчаяна нужда да завъртя брат си наопаки. Бързо, щях да кажа, трябва да го направим сега. Обърни се, смени мястото на краката и главата си. Изиграй последния номер. Измами Смъртта, нека те подмине. Моля те, нека опитаме. Но не го казах. Не казах нищо.
Елиза изключи системата малко преди края. Чу се изтракване, после настана приятна и спокойна тишина. Човек не би помислил, че може да има толкова много пеперуди на света. Не би помислил, че всичко може да се промени за един миг. Но ето ни, бяхме тук, и то се случи.
Над нас се завъртя вихрушка от облаци, донесени от студения океански въздух. Дъждовни. Движеха се бързо. Толкова свежи, че можеха да повдигнат духа ти. Можеха да поемат цялата ти болка, всичко. Можеха да поемат още една душа.
II.
Нина нарече дъщеря си Марипоса. Тя се роди през януари, в ден, в който на небето нямаше нито едно облаче. Веднага забелязах, такива неща ми правеха впечатление. Бях там, когато Марипоса се появи; аз бях тази, която казваше на майка й — „Дишай!“ и „Натискай!“, и „О, божичко!“, никога не е имало нищо по-красиво на света! Бях до нея от самото начало, така че Нина ме избра за нейна кръстница, което означаваше, че отсега нататък щях да я наблюдавам още повече. Оказа се, че съм добра в това, сякаш ролята на феята кръстница от приказките е била писана точно за мен. Останах при тях няколко месеца, грижех се за бебето, помагах и почти се научих да готвя, докато Нина беше готова да се върне на работа и да поеме часовете си, готова да оставя дъщеря си в детския център към университета, където щяха да я гледат през това време. Завещах им Жизел; просто ми се стори най-логично. Сега тя беше котка от Флорида. Щеше да се ужаси, ако й се наложеше отново да постави лапичката си в сняг или лед. Освен това никога не бях смятала, че е моя, така че всъщност не давах на никого нищо.
Ролята на кръстницата е да праща подаръци и аз го правех — може би даже прекалено често и прекалено много. Всяка година на рождения ден на Марипоса им ходех на гости. Вече не изпитвах жал и отчаяние през този месец. Сега беше любимият ми месец, както преди много, много години. Подарих на Марипоса дузина книги с детски приказки. Любими й бяха книгите на Андрю Ланг5 заради красивите корици и историите, които звучаха абсурдно и същевременно истински. И двете си падахме най-вече по „Червената книга“.
5
Андрю Ланг (Andrew Lang; 1844–1912) е британски (шотландски) писател, поет, преводач, литературен критик, историк и етнограф. Най-известен е като съставител на поредицата от сборници с приказки от цял свят, „Andrew Lang’s Fairy Books“, всяка част от която е кръстена на различен цвят. — Б.пр.