Веднъж четях на Мари любимата приказка на баща й, „Смъртта кръстница“.
— Тази не е забавна — каза ми тя.
— Не, не е — съгласих се аз. — Но баща ти я обичаше. Той беше учен като доктора.
— Всъщност не е нужно всички приказки да са забавни — каза тя след известно мислене. — Но предпочитал да ми разкажеш онази за момичето, което изкачило планината, дето никой друг не я бил изкачвал преди това.
— Тази не я знам. Знам само една за момичето, което се вледенило.
— Измисли си.
Марипоса имаше сериозно лице и ми напомняше много за Нед. Нед, който умееше да пази тайни. Нед, който така и не повярва в съвършената логика. Нед, който се намираше някъде в и след това, завинаги щастлив.
Беше ми трудно да отказвам на Марипоса. Исках тя да има всичко. Затова измислих нова история за нея. Оказа се, че е хубава, по-добра от онази, която някога си разказвах сама на себе си. Беше същото момиче, в същата снежна страна, но този път то реши да се покатери на върха на планината, вместо да стои на едно място и да замръзне. Сега момичето бе по-умно, решено да не се отказва. Щом стигна до другия край на планината, започна да се топи; зад младата девойка оставаше синя река — винаги чиста, винаги студена, винаги истинска.
Последния път, когато посетих Орлон, заведох Марипоса в портокаловата горичка. Бях детегледачка, Нина бе на лекции, а кръщелницата ми вече бе навършила шест години. Защото така се случват нещата — времето си върви неумолимо напред. Докато пътувахме, пеехме песнички в колата; песни, които смятах, че отдавна съм забравила. Марипоса ме караше да си спомням разни неща. Тя харесваше ужасния ми глас и ми ръкопляскаше. Всичко, което правеше, ми се струваше безценно и съвършено; все пак, бях нейна кръстница. Тя беше и мое дете, в някаква степен. Принадлежеше ми.
Когато стигнахме до фермата, отбих по алеята и паркирах, после изведох Марипоса на разходка. Косата й беше късо подстригана; Нина ми бе обяснила, че отказвала да си я пусне по-дълга — не понасяла да я решат, сплитат на плитки и всякакви други фасони.
— Умно момиче — казах аз на Марипоса. Често й казвах това.
— Тук мирише хубаво — каза Мари, докато вървяхме из горичката.
И за това беше права. Земята бе продадена на търг и сега всички дървета бяха разцъфтели. Минахме по пътя и помахахме на някои от работниците.
— Здравейте! — провикна се Мари към един от тях, който кастреше клоните. — На дървото ли живеете?
Замислих се за Лазарус Джоунс, но той беше като история, която бях чувала много отдавна от друг. История от книга, на която разлиствах страниците, въпреки че знаех какъв ще бъде краят й. Някои неща просто са такива, и без теорията на хаоса. Независимо дали ще завиеш наляво или надясно, ще стигнеш до едни и същи изводи за определени неща, до едни и същи резултати. Млад мъж на погрешното място в погрешното време, който не се страхуваше от смъртта и когато бе получил шанса да бъде някой друг, го бе грабнал, без да се замисли.
Дупката в земята сигурно отдавна бе запълнена с пръст и камъни. Предполагах, че новият собственик я беше покрил с тор и чим, може би се беше опитал да съживи почвата. Всички стари дървета бяха отсечени. Стори ми се, че видях червен портокал на едно дърво, но беше просто игра на светлината, която бе превърнала оранжевата кора на плода в кървавочервена.
Тайната на майка ми бе, че тя изобщо не бе смятала да се среща с приятелките си онази вечер. Загадката на нейната личност, съкровената й тайна. Беше трийсетият й рожден ден, в най-мразения от нея месец на годината. Аз пък винаги бях обичала януари. Обичах снега. Беше красив, като диамантена покривка на земята, най-яркото нещо на света. Обичах да пиша с пръст името си на студения, замъглен прозорец в стаята ми. Харесваше ми, че небето бе толкова тъмно, как звездите сякаш висяха по-ниско над земята. Беше преди да отрежа косата си, преди да замразя сърцето си, преди да започна да обвинявам себе си за всичко, което някога се бе случило. Тогава все още мислех за бъдещето. Гледах напред.
Майка ми бе имала нещо друго наум. Нед не искаше аз да разбирам, затова бе скрил чиниите, които тя беше сложила на масата, преди да влезе в колата си. Бе скрил, че майка ни не беше смятала да се връща при нас. Но може би аз се бях досетила някак. Може би го бях видяла в лицето й, по тъгата, която излъчваше то в дните преди рождения й ден. Няколко пъти я бях хващала да плаче в банята. Майка ни не се справяше добре с факта, че бе сама, а макар да имаше нас, тя се чувстваше самотна. Никога не бе чувала приказката за момичето, което изкачило непокорената преди това планина. Все още не я бях измислила. Не й бяха останали желания, или навярно поне така е смятала. Нищо не се бе получило добре в живота й. Освен може би ние двамата с брат ми и може би затова ни бе оставила закуската — за да не се притесняваме и да не бъдем гладни. Може би дори не бе помислила колко много ще ни липсва. Във всяка минута, всеки ден от живота ни.