Питах се дали последната мисъл на майка ни е била за нас. За децата й, които бяха на сигурно място, вкъщи. Ако сърцето й се е разбило, не е било заради леда, а заради нас. Сбогом на дечицата й. Аз на верандата, брат ми на прозореца, прилепите в стрехите на покрива. Сбогом. Този последен миг, онзи последен миг. И завинаги, и след това. Вихрушка в небето.
Ако някой ми бе казал за намеренията й, щях да тичам след колата километри. Но това нямаше да промени нищо, тя вече бе взела решение. Беше направила един последен грижовен жест за нас, за да не останем гладни, когато се събудим. Когато бе видяла леда на шосето, вероятно си бе казала, че има голям късмет. Може би това е било нейното последно желание. Поне веднъж в живота си да е късметлийка. Животът, който й бе дошъл в повече. Може би го бях усетила, бях го чула в гласа й, когато се бе навела да ме целуне за сбогом. Тя каза: Сбогом, мое безценно момиче. Може би беше по-лесно да обвинявам себе си, отколкото да мисля за това как ни беше напуснала. Ако се върнеше сега, бях сигурна, че ще ме познае; винаги би ме разпознала — аз бях нейното безценно момиче.
Започнах работа като началник на информационния отдел в библиотеката в Ред Банк, там, където работех преди. Гражданка на Ню Джърси. Не съм пропускала нито един работен ден и шофирам внимателно. Проверявам гумите си през есента, за да съм готова за зимния сезон. Вече мога да преброя трийсет и два различни оттенъка на леда — от индиговосиньо до алено. Може би е заради химикалите, които използват при посипването на пътищата със сол, може би е заради начина, по който светлината се процежда през голите клони на дърветата, може би просто вече съм по-чувствителна към цветовете от повечето хора. В къщата ни всяка стая е червена, всяка е в различен нюанс: рубинено, алено, яркочервено като зряла череша. Някои хора смятат, че цветът е един и същ, но тоновете не биха могли да бъдат по-различни — колкото се отличават едно от друго черното и бялото. Джак казва, че виждам това, което искам да видя, и чувам това, което искам да чуя, но винаги се съгласява с всички мои решения. Боядисай и таваните червени, щом това желаеш. Ще се изненада приятно, когато го направя — ако реша, разбира се. Той явно няма нищо против изненадите. Преди години, когато се върнах от Флорида, в колата с мен беше и Хари, нюфаундлендският гигант. Франсис се бе пенсионирала, бе заминала за Франция, както винаги бе искала да направи, а и двете знаехме, че аз ще осиновя домашния й любимец.
— Да не си срещнала мечка по пътя? — попита Джак, когато пуснах Хари от колата.
— Срещнах теб — казах аз.
— Опитваш се да ме поласкаеш, за да не видя колко огромно е това куче — разсмя се Джак. — Имай предвид, че ще заеме половината дневна.
И това беше краят на разговора ни. Джак само свирна на Хари. Той имаше вяра в мен и в моите решения, в избора, който правех. Между нас всичко бе съвсем просто.
Знам едно-единствено нещо. Най-добрият начин да умреш, е като живееш пълноценно, докрай, дори и това да е живот тук, в Ню Джърси. Дори да е животът на някой като мен. Сигурно ще ми се присмеете, защото ми отне толкова дълго време да го разбера, когато всичко, което трябваше да направя, бе само да се изкача и да премина от другия край на планината. Когато в зимните нощи вървя из паркинга към колата си, често забелязвам прилепи — черен облак в смрачаващото се небе. Те ми носят утеха. Карат ме да чувствам, че не си толкова далече от мен. Като се сетя само колко се страхувах преди от тях! Как бягах и се криех. Сега спирам, вдигам глава и поглеждам смело нагоре. Няма никакво значение какво е времето; студът никога не ме е притеснявал. Надявам се, че това, което виждам, е онова и след това заживели щастливи. Завинаги. Надявам се, че си ти.