Когато се събудих в болницата, знаех, че поне част от моето желание се бе сбъднала. Усещах го, горчивия вкус на смъртта. Желанието, което се роди в сърцето ми, когато пътувахме с колата към Флорида, бе изпълнило наполовина своята мисия, но бях все още жива. Не можех да помръдна лявата си страна. Ръце, крака, тяло — всичко бе пострадало. Нямаше увреждане на вътрешните органи, дробовете и бъбреците ми бяха здрави. Но сърцето бе засегнато, имаше и неврологични проблеми — двете най-чести причини за смърт при хора, ударени от гръм. Същевременно ме информираха какъв голям късмет имам, че се намирам в Орлон, където жертвите на мълнии били повече, отколкото където и да е другаде във Флорида — славната Флорида, щатът, водещ класацията по брой смъртни случаи вследствие на гръмотевична дейност. По тази причина в нашия окръг били и най-добрите медицински специалисти в тази област. Трябваше да съм благодарна за това. Щях да се нуждая от доста работа с физиотерапевт и посещения при кардиолог, защото сега сърцето ми прескачаше често. Чувствах го как трепти неравномерно вътре в мен — разкъсване на перикарда от задната част на сърцето, казаха лекарите. Сякаш в тялото ми бе пленена птица, която принадлежеше на свят извън клетката на гръдния ми кош.
Докато ми обясняваха състоянието в присъствието на Нед и Нина, единственото, върху което можех да се концентрирам, бе силното тракане в главата ми. Това не е необичайно за пациенти като вас, каза лекарят, след като чу оплакването ми. Както и гаденето, болката във врата, силното изпотяване по лицето или изтръпването на пръстите. Но виж само какво бях избегнала! Белодробен едем, разкъсване на тъпанчевата мембрана — оглушаване вследствие на шума и шока, тежки изгаряния на тялото от пламналите дрехи, по-сериозни васкуларни ефекти, инфаркт, катаракт, лезин на мозъка, на очите, на кожата.
Била съм в безсъзнание трийсет и два часа, затова имах системи за вливания в ръката си. Всичко ми се струваше мъгливо. Естествено, че брат ми и Нина бяха притеснени. Затова не споменах нищо, когато сестрата ми донесе вечерята на поднос. Не казах нито дума, когато забелязах, че желираният пудинг, който ми дадоха, бе с цвета на сиви камъни. Самата сестра, не повече от двайсет и пет годишна, явно имаше дълга бяла коса. Но цветята, които Нед и жена му ми донесоха, бяха като поръсени със сняг. И тогава разбрах. Напълно бях загубила червения цвят. Всичко, което някога бе червено, сега бе бяло или много светло. Виждах само сняг и лед; чувствах само студа от разрушената си личност. Може би беше реакция от високата температура на мълнията, която ме бе ударила — кръвоизлив в стъкловидното тяло бе един от възможните ефекти в очите, заедно с одраскваното на роговицата и катарактите. Нямах представа защо загубата на един-единствен цвят ми повлия толкова силно, но в един момент се почувствах напълно съкрушена. Бях загубила нещо, преди да осъзная истинската му стойност, и сега бе прекалено късно да си го върна.
Останах в болницата почти две седмици. Не виждах брат си често, но Нина ходеше в дома ми всеки ден, за да храни Жизел. Когато най-накрая ме изписаха, макар все още да се придвижвах с проходилка заради немощността на лявата страна на тялото ми, Нина ме взе и ме закара с колата си вкъщи. Видях, че снаха ми, освен това бе заредила и хладилника ми. Мисля, че беше почистила и с прахосмукачка. Разбирах защо Нед бе толкова привлечен от нея. Нина бе логична, вярваше силно в реда и също като брат ми не беше почитател на емоциите. Стоеше в дневната ми и аз стиснах ръката й повече, отколкото бе необходимо, когато се отпуснах на дивана и се разплаках.
— Съжалявам — казах аз.
Тя кимна и махна великодушно с ръка.
Продължавах да плача и се пресегнах към близката кутия с кърпички. Беше първият ми плач от много време и прекалих с него. Седях там, хлипайки, тялото ми се тресеше. Внезапно бях завладяна от всичко, опустошителна, истинска емоция. От косата ми окапваха цели кичури и усещах онзи ужасяващ тракащ звук в задната част на главата си. Все още не можех да поемам твърда храна. Лекарят бе казал, че симптомите ми ще бъдат като на човек, пострадал от облъчване с радиация. Точно така се чувствах — в костите си, до върховете на пръстите си — облъчена, отровена… В цялата засегната половина на тялото ми имаше някакво извратено чувство, сякаш нещо вътре бе преобърнато наопаки. Късо съединение в електрическата ми система, помислих си аз. Моята истинска същност, моето вътрешно аз бе изчезнало. Протягах се към разни неща и не ги достигнах, не ги усещах. Като че ли всичко стабилно ми се бе изплъзнало. Вътре в мен сърцето ми се бе вледенило.