Времето бе все така влажно и задушно; никой външен не би могъл да е подготвен за климата на Флорида. Лятото дори не беше близо и все пак жегата насищаше въздуха като експлозия, после се уталожваше, но не преди да смачка хората. Въпреки това, когато Нина ме попита дали искам нещо, я помолих за горещ чай. Седях там и треперех, беше ми по-студено от всякога. Ледът пълзеше по вените ми, изглежда и зад очите ми имаше лед. Докато снаха ми приготвяше чая, се загледах през прозореца. Всичко навън бе с цвета на сняг. Зачудих се дали цъфтящата бугенвилия бе алена: не бях обръщала внимание преди. Сега пълзящата лоза бе бледа и призрачна, заскрежена и потръпваща в жегата. Имах чувството, че съм с един крак в този свят и с един в другия. Този път дори не бях успяла да се справя със смъртта както трябваше.
Бях като човек, който иска да се самоубие, скачайки от прозореца на триетажна сграда, но вместо това успява само да си изпочупи всички кости в тялото. Все още жив, все още незасегнат в голяма степен, все още в плен на същия живот.
Преди да си тръгне, Нина ми каза, че са уредили физиотерапевт да ме посещава у дома. Когато на следващата сутрин се позвъни на вратата, аз не отворих. Може би не исках да бъда излекувана. Може би заслужавах това, което бях получила. Може би тази съдба ми бе предопределена. Седях си на дивана с Жизел в скута и се чувствах в безопасност от желаещите да ми помогнат. Но брат ми имаше допълнителен ключ, който го бе дал на терапевтката, и тя си отвори сама. Влезе и се представи като Пеги Травис. Сякаш ме интересуваше. Сякаш щяхме да ставаме приятелки. Предположих, че Пеги носеше червена рокля на ивици, но за мен тя бе сива. Жената ми показа списъка с упражнения, които щяхме да правим, за да подсилим лявата ми страна. Извиних й се, отидох до банята, тътрейки се с проходилката си, и повърнах в тоалетната чиния.
— Често ще ви се гади — каза нежеланата ми гостенка, която бе дошла зад мен и ме наблюдаваше как повръщам. — При някои продължава кратко, по при други е различно. После млъкна. Но аз схванах намека. За някои е цяла вечност.
Всъщност бях жалка. Дори не можех да стисна с ръка гумена топка. Още няколко снопчета коса паднаха само от стреса, че опитвах. Но моята Пеги не бе от типа отказващи се. Беше виждала какво ли не при работата с пациентите си — сакати, абсолютно немощни, прецакали сами живота си, смачкани, съсипани от болка и мъка. Разказваше ми за тях, докато си почивахме и пиехме чай — нейният бе леден, а от моя се вдигаше пара. Потях се и пъшках по време на тренировката, по лицето ми се стичаше още повече пот, а щракането в тила ми продължаваше; нямах почти никаква сила, за да разговарям. Ето така хора като Пеги се докопват до теб; изчакват и щом останеш без защита, започват да говорят и да дрънкат, докато те уморят до смърт. Чувствах се като бомба със закъснител, която щеше да избухне всеки момент, но седях там и си пиех чая. Нямах избор, освен да слушам. Слушах за последния пациент на Пеги, мъж, който бил разкъсан от булдог. Докато махнат кучето от него, човекът останал само с три пръста и на двете си ръце, но трябвало да видя колко бързо състоянието му се било подобрило. Сега работеше в местния железарски магазин. Преди него имала жена, която пострадала в катастрофа. Не помнела името си и я хранели с лъжица, но сега се била възстановила напълно и водела лекции по история на изкуството в университета в Орлон.
Знаех точно какво правеше Пеги. Чуй това! Виж само! И ти можеш да се справиш! Изправи се! Положи малко усилие!
Всичките случаи на Пеги бяха подобни вдъхновяващи истории. Може би трябваше да я предупредя: късметът щеше да й изневери. Бях упорита; предполагам, че се опитвах да се проваля, но поне на външен вид изглеждаше, че се подобрявам. На никого не споменах за загубата на червения цвят, за бръмченето под кожата ми, за тракането в тила ми. Единственото създание, от което не можех да скрия най-тайните си ефекти от удара, бе котката. Понякога Жизел идваше да приседне до мен и поставяше лапичка на ръката ми. Лапата й започваше да вибрира силно, тя я отместваше и ме поглеждаше. Мислех си, че разбира всичко. Единственото създание във вселената, което знаеше как се чувствах. Нищо чудно, че не ме харесваше. Не можех да я заблудя дори за секунда.