Хенрик Вийкнер й се бе сторил приятен по телефона. Знаеше предварително защо му се обажда. Разбира се, че можело да дойде и да поговорят, щом статията в памет на Алекс е толкова важна за родителите й.
Беше й любопитно да види дома на Алекс, макар и да не изгаряше от желание да се срещне очи в очи с още едно скърбящо човешко същество. Разговорът с родителите на Алекс й скъса сърцето. Като писател предпочиташе да следи реалността отстрани. Да я изучава от достатъчно безопасно разстояние. Същевременно обаче й се отваряше възможност да си изгради представа за живота на Алекс като възрастна.
Двете с Ерика бяха неразделни от първия училищен звънец. Ерика изпитваше неописуема гордост от факта, че магнетичната Алекс я бе избрала за своя приятелка. Всички искаха да са с нея, а тя самата изобщо не подозираше колко е популярна. Беше затворена, а поведението й разкриваше самоувереност, рядко срещана у деца. Нещо, което Ерика осъзна след дълги години. Иначе Алекс бе приветлива и щедра и макар и затворена, не бе срамежлива. Именно тя избра Ерика за своя приятелка. Ерика никога не би посмяла да я приближи първа. Бяха неразделни до последната година, когато Алекс се премести и напусна живота й завинаги. Но известно време преди това приятелката й вече бе започнала да се отдръпва, а Ерика прекарваше часове наред затворена в стаята си и тъжеше за изгубената им дружба. Това продължи до деня, когато позвъни у тях и никой не й вдигна. Двайсет и пет години по-късно Ерика все още си спомняше болката, която изпита, когато откри, че Алекс се е преместила, без да си вземе довиждане. Нямаше представа какво се бе случило, но търсеше цялата вина у себе си и накрая просто заключи, че й е омръзнала.
След известно лутане Ерика успя да намери пътя до остров Серьо. Градът не й беше чужд, все пак бе следвала тук четири години, но тогава нямаше кола, така че изобщо не познаваше пътната му мрежа. Щеше да й е далеч по-лесно да намери правилния път, ако можеше да шофира по колоездачните алеи. Гьотеборг бе кошмар за неопитния водач със своите еднопосочни улици, натовареното кръгово движение и непрестанното звънтене на трамваите, които извираха отвсякъде. Освен това й се струваше, че всички пътища водят към Хисинген2. Всеки път, щом свърнеше в грешна посока, се озоваваше там.
Все пак Хенрик й бе дал достатъчно ясни указания, за да се ориентира, и този път не й се наложи да ходи до Хисинген.
Къщата надмина всичките й очаквания. Представляваше огромна бяла постройка от началото на века с изглед към водата и малка беседка, която обещаваше топли летни вечери. Градината, скрита под дебел бял снежен килим, бе добре планирана и толкова голяма, че нямаше как да оцелее без нежните грижи на градинар.
Ерика мина по една алея с върби, продължи през висока порта и спря пред покритата с чакъл площадка пред къщата.
Пред входа имаше каменна стълба, която водеше до врата от масивен дъб. Нямаше звънец, вместо това трябваше да използва тежкото чукало. Вратата веднага се отвори. Очакваше да бъде посрещната от камериерка с колосана престилка и шапка, но вместо това видя мъж, който трябваше да е Хенрик Вийкнер. Изглеждаше невероятно добре и Ерика се зарадва, че се бе понаконтила, преди да тръгне от къщи.
Влезе в огромно антре, по-голямо от целия й апартамент в Стокхолм.
— Ерика Фалк.
— Хенрик Вийкнер. Доколкото си спомням, се запознахме миналото лято. В кафенето при площад „Ингрид Бергман“.
— Кафе „Брюган“. Да, така е. Сякаш измина цяла вечност от летните дни. Особено като се има предвид ужасното време напоследък.
Хенрик смотолеви някакъв вежлив отговор. Помогна й да съблече якето си и й даде знак с ръка да влезе в салона до антрето. Ерика седна внимателно на един диван, който с ограничените си познания за антични предмети можеше да определи единствено като стар и много скъп. Хенрик Вийкнер й предложи кафе и тя с радост прие. Докато той го приготвяше на фона на разговора им за ужасното време, тя го наблюдаваше скришом. Не й се стори сломен от мъка, но това не бе повод за дълбокомислени изводи. Хората изразяваха скръбта си по различни начини.
Хенрик носеше ежедневно облекло, перфектно изгладен панталон и светлосиня риза на Ралф Лорен. Косата му бе тъмна, почти черна, оформена в елегантна, но не прекалено зализана прическа. Имаше тъмнокафяви очи, които му придаваха южняшко излъчване. Тя самата предпочиташе по-грубовати мъже, но не можеше да остане безразлична към чара на този мъж, който сякаш бе слязъл от корицата на модно списание. Двамата с Алекс трябва да са били невероятно красива двойка.