Прегърнаха се неловко при вратата.
Когато Пернила се качи в колата и потегли надолу по пътя, Ерика им пожела късмет от все сърце. Въпреки това безпокойството продължи да я гризе. Все още виждаше пред очите си изпълнения с омраза поглед на Пернила. Без грам милост.
Всички снимки лежаха пръснати на масата пред нея. Само това й бе останало от Андерш. Повечето бяха стари и пожълтели. От много години не бе имала повод да го снима. Тези от бебешката му възраст бяха черно-бели, но след тях идваха и цветни, на които бе по-голям. Толкова весело дете беше. Малко диво, но весело. Мило и грижовно. Винаги се грижеше за нея и приемаше на сериозно ролята си на мъжа в къщата. Макар и твърде на сериозно понякога, но тя не му се бъркаше. Сега трудно можеше да каже дали това е било правилно или не. Може би е трябвало да постъпва другояче, може би тогава нещата щяха да са различни? Кой знае.
Вера се усмихна при вида на една от любимите си снимки. Андерш, седнал на колелото си, наперен като петел. Беше работила извънредно много вечери и уикенди, за да може да му го купи. Тъмносиньо колело с издължена седалка. Андерш й бе казал, че това е най-голямата му мечта. Никога преди не бе въздишал толкова по нещо и тя до ден-днешен помнеше изражението на лицето му, когато му го подари за осмия рожден ден. Не изпускаше свободен миг да се повози, а на тази снимка бе успяла да го улови в движение. Дългата му коса се къдреше около яката на блестящото тясно яке „Адидас“ с райета по ръкавите. Такъв искаше да го помни. Какъвто беше, преди животът му да се обърка.
Отдавна очакваше този ден. При всеки звън на телефона, при всяко почукване на вратата сърцето й се свиваше от страх. Може би точно този разговор, този гост щяха да й донесат новината, от която така се боеше. Въпреки това отказваше да повярва напълно, че този ден ще дойде. Не бе естествено децата да си отиват преди родителите и вероятно затова й бе толкова трудно да си представи подобна възможност. Надеждата умира последна. Така си казваше Вера с мисълта, че нещата накрая ще се наредят. Като по чудо. Но чудеса явно нямаше. Надеждата също си отиде. Останаха й само отчаянието и куп пожълтели снимки.
Тиктакането на кухненския часовник кънтеше силно в тишината. За първи път забеляза колко остарял е домът й. Не се грижеше за къщата от години и това определено си личеше. Беше чиста, но стените, таванът, всичко бе пропито с безразличие. Сиво и безрадостно. Мъртво. Всичките й усилия бяха отишли на вятъра. Това й тежеше най-много.
Веселото лице на Андерш й се присмиваше от снимките. То бе най-голямото доказателство за провала й като майка. Тя трябваше да се погрижи усмивката никога да не слезе от лицето му, да му вдъхне вяра и надежда, но най-вече да му даде любов, с която да очаква бъдещето. Вместо това мълчаливо наблюдаваше как му отнемат всичко. Провали се като майка и никога нямаше да може да заличи този срам от съзнанието си.
Андерш бе оставил след себе си поразително малко следи. Картините ги нямаше, малкото мебели от апартамента му скоро щяха да отидат на боклука, ако никой не ги поискаше. В дома й не се намираше нито една негова вещ. С годините ги бе продал или унищожил. Единственото свидетелство, че някога бе живял на този свят, бяха шепата снимка на масата пред нея. И спомените й. И другите щяха да си го спомнят, разбира се, но най-вече като пияница, а не като човек, за когото да скърбиш и плачеш. Само тя пазеше светли спомени за него. Понякога й бе трудно да ги пробуди, но те бяха там и в дни като днешния заличаваха всичко останало. Не допускаха нищо да ги помрачи.
Минутите постепенно се превърнаха в часове, а Вера продължи да стои на масата със снимките пред себе си. Тялото й се схвана, а образите на снимките съвсем се размазаха пред очите й, когато зимният мрак погълна светлината, но какво значение имаше това. Беше напълно, неумолимо сама.
Звънецът проехтя в къщата. Мина толкова време, преди да чуе някой да приближава към вратата, че за малко да тръгне обратно към колата си. Но накрая отвътре се чуха стъпки. Вратата се отвори бавно и на прага се появи Нели Лоренц, която го изгледа учудено. Той самият се удиви, че му отваря лично. Представяше си по-скоро строг иконом с ливрея, който важно го пуска да влезе. Но това май отдавна бе отживелица.
— Казвам се Патрик Хедстрьом. Работя в полицията в Танумсхеде. Търся сина ви, Ян.
Първо позвъни в офиса му, но оттам му отговориха, че Ян днес работи вкъщи.