— Напълно. Да се върнем на Андерш. Значи го познавате?
По устните на Ян отново се изписа снизходителна усмивка, този път още по-широка. Той поклати глава, видимо развеселен.
— Не, знаете ли, не може да се каже, че двамата с него се движим в едни и същи среди. Понякога го виждам долу, на площада, в компанията на останалите пияници, но това наистина не означава, че го познавам.
Ясно бе колко нелепа му се струваше подобна идея.
— Познатите ни принадлежат към съвсем различни прослойки на обществото, а спокойно мога да кажа, че сред приятелите ми няма местни алкохолици.
Ян отговаряше шеговито на въпроса на Патрик, но дали в очите му не припламна искра на притеснение? Вярно че угасна само след миг, ала Патрик бе напълно сигурен, че я е видял. Темата за Андерш очевидно не допадаше на Ян. Чудесно, значи е на прав път. Предвкуси удоволствието от следващия си въпрос и дори си позволи да направи изкуствена пауза, преди да попита с невинно удивление:
— Можете ли да ми обясните защо тогава се е обаждал тук безброй пъти през последните месеци?
За свое най-голямо удовлетворение видя как усмивката изчезва от лицето на Ян. Въпросът очевидно го извади от релси и за миг Патрик успя да надзърне в душата му, отвъд имиджа на франт, който той така старателно поддържаше. Зад спокойната му фасада се мярна непресторен страх. В следващия миг Ян се стегна и се опита да спечели малко време. Запали пура с отработени жестове, като избягваше да гледа Патрик в очите.
— Имате ли нещо против, ако пуша?
Не очакваше отговор и не получи такъв.
— Наистина не разбирам защо Андерш би звънял тук. Не съм разговарял с него, а гарантирам, че и съпругата ми не е. Много странно.
Ян си дръпна силно от пурата, облегна се назад на дивана и положи безгрижно ръка върху възглавниците.
Патрик мълчеше. Знаеше, че няма по-добър начин да накараш някого да каже повече, отколкото иска. Хората инстинктивно се стремят да разчупят тишината, когато тя се задържи твърде дълго. Това бе игра, която Патрик владееше отлично. Продължи да чака.
— Знаете ли, мисля, че се досетих каква е причината.
Ян се наведе напред и махна театрално с ръка.
— Някой непрекъснато се обаждаше на телефонния ни секретар, без да оставя съобщение. На записа се чуваше единствено дишането му. Трябва да е бил Андерш, който незнайно как се е сдобил с номера ни.
— Защо ще ви се обажда?
— Откъде бих могъл да знам? — Ян разтвори ръце. — Може би от завист. Богатството ни е трън в очите на мнозина. Хора като Андерш обикновено търсят вината за нещастието си у останалите, които за разлика от тях са постигнали нещо в живота си.
Доста неубедително обяснение. Щеше да е трудно да опровергае думите му, но изобщо не му вярваше.
— Предполагам, че не пазите записите от въпросните обаждания?
— За съжаление не.
Ян сбърчи силно чело, за да покаже колко съжалява.
— Използваме една и съща касета многократно. Наистина бих искал да ви помогна. Ако отново се обади, със сигурност ще запазя записа.
— Можете да сте спокоен, Андерш няма да ви безпокои повече.
— Така ли, защо?
Нямаше начин Патрик да разбере дали учудването му е искрено или престорено.
— Защото беше открит мъртъв, вероятно убит.
Пепелта от пурата падна на коленете му.
— Андерш е убит?
— Да, тялото му бе намерено тази сутрин.
Патрик наблюдаваше изпитателно Ян. Де да можеше да прочете мислите, които се въртяха в главата му в този момент. Колко просто щеше да стане всичко. Дали изненадата му бе искрена, или просто успя да я изиграе отлично?
— И това ли е дело на убиеца на Алекс?
— Все още е рано да се каже.
Искаше да поизпоти Ян още малко.
— Значи сте напълно сигурен, че не познавате нито Александра Вийкнер, нито Андерш Нилсон?
— Знам отлично с кого общувам и с кого не. Знаех ги по лице, но не съм ги познавал лично.
Ян отново му се усмихваше спокойно.
Патрик реши да поведе разговора в друга посока.
— В дома на Алекс Вийкнер открихме изрезка от вестник „Бохусленинген“ със статия за изчезването на брат ви. Имате ли представа защо би запазила подобен материал?