— Андерш Нилсон е мъртъв. Откриха го в апартамента му тази сутрин.
— Ти ли го намери?
— Не, но за малко можеше и да съм аз.
— Как е починал?
Патрик се поколеба за миг.
— Обесен е.
— Обесен? Тоест убит.
Ерика не успя да скрие възбудата си.
— Убиецът на Алекс ли е извършителят?
Патрик се запита за кой ли път днес чува този въпрос. Нямаше спор обаче, че той бе основен.
— Така мислим.
— Имате ли нови улики? Свидетели? Открихте ли връзка между убийствата?
— Ей, я малко по-спокойно — Патрик й направи знак с ръце да спре. — Не мога да ти разкажа повече. Хайде да говорим за нещо по-приятно. Как мина твоят ден например?
Ерика се усмихна кисело. Нейният ден не бе никак по-хубав. Но не можеше да му го каже. Трябваше да позволи на Дан сам да си признае.
— Спах доста дълго и след това работих върху книгата. Далеч по-безинтересни занимания от твоите.
Ръцете им се съединиха над масата. Пръстите им се вплетоха в едно. Непрогледният мрак бавно обгръщаше къщата, но двамата се чувстваха сигурни и щастливи заедно. Едрите снежинки продължаваха да се стелят навън като падащи звезди от черното нощно небе.
— Мислих и за Ана, и за къщата. Завчера й затворих телефона и оттогава имам угризения. Голяма егоистка съм. Интересувах се само от собствената си загуба, от това как продажбата на къщата ще ме засегне. Но и на Ана не й е лесно. Опитва се да постъпи по най-добрия начин в ситуацията, в която се намира, и макар да смятам, че прави грешка, то не е от злост. Вярно че понякога е и наивна, и неразумна, но освен това е и мила, и щедра. А аз в последно време, заслепена от собствената си скръб и разочарование, си го изкарвах на нея. Може би е най-добре да продадем къщата. Да започнем отначало. Дори с тези пари бих могла да купя своя, макар и доста по-малка. Може би съм твърде сантиментална. Време е да продължа напред, да спра да скърбя за миналото и да отворя очите си за настоящето.
Патрик разбра, че не говори единствено за къщата.
— Как загинаха родителите ви? Надявам се, нямаш нищо против, че те питам?
— Не, спокойно.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Бяха на гости у леля ми в Стрьомстад. Било тъмно, валяло и пътят се заледил. Татко беше изключително внимателен шофьор. Предполагат, че някакво животно е изскочило на пътя пред колата. Той завъртял рязко волана, колата поднесла и се врязала в едно дърво до шосето. Вероятно са починали на място. Поне така ни казаха на двете с Ана. Не знам дали е вярно или не.
По бузата й се търкулна една самотна сълза, а Патрик се наведе напред и я пое с пръст. Хвана я за брадичката и я накара да го погледне в очите.
— Не биха ви лъгали. Ерика, сигурен съм, че не са се мъчили. Напълно съм сигурен.
Тя кимна мълчаливо. Вярваше му и усети как й олекна. Колата на родителите й се бе запалила и Ерика лежа будна нощи наред, ужасена от мисълта, че може би са останали живи достатъчно дълго, за да усетят палещите езици на огъня по кожата си. Думите на Патрик прогониха притесненията й и за първи път след смъртта на майка си и баща си изпита чувство на покой при мисълта за злополуката, която я остави без родители. Не че скръбта изчезна, просто безпокойството вече го нямаше. Патрик прогони с палеца си още няколко спуснали се по бузата й сълзи.
— Бедната ми Ерика. Милата ми бедна Ерика.
Тя хвана ръката му и я допря до бузата си.
— Не, Патрик, не трябва да ме съжаляваш. Всъщност никога през живота си не съм изпитвала такова щастие, както в този миг. Странно колко сигурност ми вдъхваш само. В сърцето ми няма и помен от съмненията, които те гризат в началото на всяка нова връзка. Можеш ли да си го обясниш?
— Мисля, че просто сме предопределени един за друг.
Гръмките му думи накараха Ерика да се изчерви. Но не можеше да отрече, че се чувстваше по същия начин. Бе като да се върнеш у дома след дълго лутане.
Като по даден сигнал двамата станаха едновременно от масата, зарязаха мръсните чинии, прегърнаха се и тръгнаха нагоре към спалнята. Навън вилнееше дива снежна буря.
Почувства се странно тук, в някогашната си детска стая. Най-вече защото вкусът й доста се бе променил през годините. Вече не си падаше по розовото и дантелите.