Юлия лежеше по гръб в старото си легло и се взираше в тавана със сключени на корема ръце. Целият й свят беше на път да рухне. Животът й се пропукваше като огледало, а купчината стъклени парченца в краката й ставаше все по-голяма. Сякаш бе живяла в огледалния дом на някой лунапарк и в един момент всичко около нея се оказваше просто трик. Не знаеше какво да прави със следването си. Не й остана и грам ентусиазъм. Семестърът продължаваше без нея. Не че някой щеше да забележи липсата й. Поначало трудно си намираше приятели.
Ако зависеше от нея, щеше да остане да лежи в розовата си стая и да се взира в тавана, докато остарее и посивее. Биргит и Карл-Ерик едва ли щяха да посмеят да й се бъркат. Щяха да я издържат, докато са живи, ако това решеше. Гузната им съвест насърчаваше щедростта им.
Имаше чувството, че е заобиколена с вода. Движенията й бяха тежки и мудни, всички звуци й се струваха глухи и далечни. В началото не беше така. Тогава сърцето й бе изпълнено със справедлив гняв и толкова силна омраза, че дори самата тя се плашеше. Все още усещаше тази омраза, но някак отслабнала, примесена с примирение. Отдавна презираше себе си, едва ли не по навик, а сега с цялото си тяло усещаше как ненавистта насочва силата си навътре, към самата нея, и отваря огромни дупки в гърдите й. Старите навици трудно се изкореняват. Омразата към собствената й личност се бе превърнала във вид изкуство, което владееше до съвършенство.
Обърна се на една страна. На бюрото стоеше снимка на тях двете с Алекс. Припомни си да я изхвърли. Веднага щом успееше да се изправи, щеше да я накъса на милион парченца и да я запрати на боклука. Лицето й се изкриви от погнуса, когато видя възхищението в очите си. Алекс бе слаба и красива, както обикновено, а грозното патенце бе обърнало пухкавото си лице към нея и я гледаше с любов. Алекс беше съвършена, а тя самата тайно се надяваше някой ден какавидата й да се пропука и да й позволи да изпълзи навън красива и самоуверена като сестра си. Усмихна се подигравателно на собствената си наивност. Голям майтап. На всичкото отгоре за нейна сметка. Чудеше се дали говореха зад гърба й за това. Дали се присмиваха на малката глупавичка грозновата Юлия.
Едно дискретно почукване на вратата накара Юлия да се свие на кълбо. Знаеше кой е.
— Юлия, притесняваме се за теб. Не искаш ли да слезеш за малко при нас?
Не отговори на Биргит. Вместо това се загледа внимателно в един кичур от косата си.
— Моля те, Юлия, моля те.
Биргит влезе и седна на стола до бюрото й с лице към нея.
— Разбирам, че си ядосана и че дори ни мразиш, но, вярвай ми, никога не сме искали да те нараним.
Юлия изпита удовлетворение при вида на изтормозената и съсипана Биргит. Изглеждаше така, сякаш не беше спала няколко нощи поред. Което не бе изключено. Около очите й се бяха образували нови бръчки, а Юлия си помисли злобно, че може би щеше да й се наложи да се подложи по-рано на лифтинга, който възнамеряваше да си подари за шейсет и петия си рожден ден. Биргит придърпа стола по-наблизо и сложи ръка върху рамото на Юлия. Тя обаче веднага я отблъсна и Биргит се дръпна обидено.
— Миличка, знаеш, че всички те обичаме. Знаеш го.
Да бе. Какво целеше с това представление? Бяха си изяснили отношенията отдавна, а и Биргит не знаеше що е това любов. Обичаше единствено Алекс. Само Алекс.
— Трябва да поговорим за това, Юлия. В моменти като този имаме нужда от взаимната си подкрепа.
Гласът на Биргит трепереше. Юлия се запита колко ли много й се искаше тя да бе умряла вместо Алекс. Накрая майка й се предаде и върна стола на мястото му с трепереща ръка. Преди да затвори вратата след себе си, Биргит за последен път погледна умолително Юлия, която се обърна демонстративно с лице към стената. Вратата на стаята тихо се затвори.
Патрик определено не обичаше сутрините, а днешната бе особено отвратителна. Първо бе принуден да напусне топлото легло на Ерика и да я остави сама, за да иде на работа. След това му се наложи половин час да рине сняг, за да успее да изкара колата си на улицата. Не стига това, ами и проклетият му автомобил не поиска да запали. След като се помъчи известно време, Патрик се върна при Ерика и я помоли да му услужи с нейната кола. За късмет тя запали от първия път.
Влезе запъхтян в кабинета си с половин час закъснение. Доста се поизпоти, докато изрине снега, и сега развя ризата си няколко пъти, за да се охлади. Работният му ден не можеше да започне без задължителната спирка при кафемашината. Усети, че пулсът му се успокои едва когато седна на бюрото си с чаша от ароматната напитка в ръка. Позволи си да помечтае малко и се потопи в безграничната си страстна любов. Изминалата нощ бе също толкова прекрасна като първата, но този път здравият им разум надделя и поспаха няколко часа. Не можеше да твърди, че се чувства отпочинал, но бе значително по-добре от вчера.