Реши първо да се захване с бележките от разговора с Ян. Не бе успял да получи нова интересна информация, но въпреки това не смяташе, че си е загубил времето. За хода на разследването бе изключително важно да си изгради представа за хората, които бяха или можеха да се окажат замесени в случая. „В разследванията на убийства най-важни са хората.“ Един от преподавателите му в академията доста често им повтаряше тази фраза и тя постепенно се загнезди трайно в паметта му. Освен това се смяташе за добър психолог и докато разпитваше свидетели или заподозрени, винаги се опитваше да загърби студените факти поне за миг. Стремеше се да съсредоточи цялото си внимание върху хората пред себе си. Ян определено не му направи добро впечатление. Лицемерен и хлъзгав сноб. Това определение първо му дойде наум, когато се опита да обобщи преценката си за личността му. Бе очевидно, че крие нещо. Патрик за пореден път се върна към документите, в които се споменаваше семейство Лоренц. Все още не можеше да открие връзка между тях и двете убийства. Като се изключат обажданията на Андерш до Ян. Но дори и в този случай щеше да му е трудно да опровергае версията на Ян за странните записи на телефонния секретар. Патрик извади папката за смъртта на родителите му. Притесняваше го нотката в тона на Ян, когато говореше за случилото се. В гласа му бе прозвучал фалш. Хрумна му нещо. Патрик вдигна слушалката и набра един номер, който знаеше наизуст.
— Здравей, Вики, как си?
Жената в отсрещния край на линията го информира, че всичко е наред. След като си размениха задължителните първоначални фрази на учтивост, Патрик й обясни защо се обажда.
— Слушай, чудя се дали не можеш да ми направиш една услуга. В момента проверявам един мъж, който попада под грижите на социалните служби някъде към седемдесет и пета година. Тогава е на десет години, казва се Ян Нурин. Мислиш ли, че пазите някаква документация по случая? Окей, ще изчакам.
Патрик почукваше нетърпеливо с пръсти по плота на бюрото си, докато Вики Лунд от социалните служби проверяваше в базата данни. След малко гласът й отново прозвуча в слушалката.
— Значи намери всичко? Чудесно. Можеш ли да видиш кой отговаря за случая? Сив Першон. Страхотно, с нея се познаваме лично. Имаш ли телефонния й номер?
Патрик записа енергично номера на едно листче, обеща на Вики някой ден да я заведе на обяд и прекъсна връзката. След това веднага се обади на Сив Першон и след миг чу бодрия й глас в слушалката. Оказа се, че тя чудесно помни случая с Ян Нурин и че няма никакъв проблем Патрик веднага да я посети.
Зарадван, той дръпна якето си от закачалката толкова силно, че я преобърна. За лош късмет тя светкавично отнесе и събори на пода една картина от стената и цвете в саксия от етажерката. В стаята се разнесе страшен трясък. Патрик реши да разчисти бъркотията после, а когато най-накрая излезе в коридора, видя всичките си колеги да надничат от кабинетите си. Той само им махна и изчезна навън, проследен от любопитните им погледи.
Социалните служби се намираха само на неколкостотин метра от участъка и Патрик тръгна през снега по търговската улица. Когато стигна до края й, свърна наляво при хотел „Танумсхеде“ и продължи още малко напред. Социалните служби се помещаваха в сградата на общинското управление и Патрик се заизкачва нагоре по стълбите. Поздрави радостно рецепционистката, с която бяха съученици от основното училище, и влезе при Сив. Тя не стана да го посрещне, когато прекрачи прага на кабинета й. Откакто Патрик работеше в полицията, пътищата им се бяха пресичали многократно. Двамата взаимно се ценяха заради професионалните си качества, макар и невинаги да успяваха да постигнат единодушие по въпроса кой е най-добрият подход при даден случай. Сив бе изключително мил човек и като социален работник едва ли й бе лесно винаги да се опитва да открие най-доброто у хората. Възхищаваше й се, че въпреки всичко успява да запази позитивизма си по отношение на човешката природа. Патрик не можеше да се похвали със същото.
— Здравей, Патрик! Значи успя да се добереш дотук въпреки снежния хаос.