— Как тръгват нещата след пожара? Следват ли още подобни случаи?
— Не, това е най-странното. Семейство Лоренц го прибират в дома си веднага след пожара и това слага край на всички проблеми. Аз самата ги посетих няколко пъти, за да проследя случая, и бях посрещната от едно съвсем друго момче. Седеше пред мен в костюм и с вчесана коса, гледаше ме с широко отворени очи, без да мига и отговаряше учтиво на въпросите ми. Което всъщност ми остави доста неприятно усещане. Никой не може да се промени толкова бързо за една нощ.
Патрик ахна. За първи път чуваше Сив да загатне за нещо отрицателно в някой от случаите, с които се бе занимавала. Разбра, че си заслужава да се разрови още по-дълбоко. Тя явно искаше да му каже нещо, но го чакаше първо да попита.
— Що се отнася до пожара…
Направи кратка пауза и забеляза, че Сив леко се стегна. Означаваше, че е на прав път.
— Чух доста слухове.
Погледна Сив въпросително.
— Не мога да отговарям за слуховете. Какво си чул?
— Че става дума за умишлен палеж. Дори в полицейския доклад пише така. Колегите обаче не успяват да открият следи от извършителите. Пожарът започва от първия етаж. Спалнята на Нуринови е на втория и следователно те нямат никакъв шанс. Да знаеш кой би могъл да ги мрази толкова много, че да стори нещо подобно?
— Да.
Тя му отговори тихо само с една дума и Патрик изведнъж осъзна, че не е сигурен дали иска да чуе отговора й.
Сив продължи с по-силен глас:
— Да, знам кой мразеше семейство Нурин достатъчно силно, за да ги изгори живи.
Патрик остана мълчалив и я остави да продължи сама както намери за добре.
— Отидох с полицията до къщата. Пожарната бе пристигнала първа на мястото и един от пожарникарите влязъл в хамбара, за да провери дали някоя искра не е попаднала в него и не заплашва да го подпали. Там открил Ян, който обаче отказвал да излезе навън. Тогава се свързаха с нас. По онова време бях още съвсем зелена и доста нервна. Ян седеше в далечния край на хамбара, опрял гръб на стената. Пазеше го един пожарникар, който изпита невероятно облекчение, като ме видя. Аз помолих полицаите да излязат и приближих сама към Ян, за да го успокоя и изведа оттам. Поне така си мислех. Ръцете му непрестанно се въртяха в мрака, но не можех да видя какво точно прави. Когато приближих обаче, забелязах, че си играе с нещо в скута си. Беше кутия кибрит. С невероятно удоволствие сортираше клечките. Черните обгорели — в едната половина на кутийката, а неизползваните, с все още червени главички — в другата. На лицето му бе изписана искрена радост. Момчето сияеше от щастие. Патрик, не бях виждала нищо по-ужасно през целия си живот. Понякога, преди да заспя нощем, пред очите ми изплува лицето му. Приближих се до него и внимателно взех кутийката кибрит от ръцете му. Тогава той ме погледна и ме попита: „Мъртви ли са?“ Само това. „Мъртви ли са?“ След което се изхили и ме последва доброволно навън от стария хамбар. Последното, което видях, преди да изляза, бе одеяло, джобно фенерче и купчина дрехи в единия ъгъл на постройката. Тогава разбрах, че сме отговорни за смъртта на родителите му. Трябваше да се намесим още преди години.
— Разказала ли си това на някой друг?
— Не, какво бих могла да кажа? Че е убил родителите си, защото съм го заварила да си играе с кибритени клечки? Не, не съм го споменавала на никого друг досега. Но винаги съм подозирала, че рано или късно ще попадне в полицията. В какво се е забъркал?
— Не мога да ти кажа нищо все още, но ще те информирам при първа възможност. Невероятно съм ти благодарен, че ми разказа всичко това. Веднага ще се сдобия със заповед, за да си нямаш проблеми.
Махна й с ръка и изчезна.
Сив Першон остана зад бюрото си. Червените й очила отново виснаха на верижката около врата й. Тя замижа и замасажира основата на носа си с палец и показалец.
Мобилният му телефон иззвъня в мига, в който Патрик излезе навън сред снежните преспи на тротоара. Пръстите му вече бяха успели да се вкочанят от студа и той едва успя да отвори малкото капаче на телефона си. Надяваше се да е Ерика, но за свое най-голямо разочарование разпозна в цифрите на дисплея номера на участъка.
— Патрик Хедстрьом. Здравей, Аника. Не, идвам. Да, но изчакай. След малко ще съм в участъка.
Патрик затвори капачето с трясък. Аника отново бе успяла да открие някакво несъответствие в биографията на Алекс.
Снегът скърцаше под краката му, докато подтичваше към участъка. Снегоринът очевидно бе успял да разчисти улицата, докато той бе при Сив, и му беше доста по-лесно да се върне обратно на работното си място. Малцина бяха смелчагите, осмелили се да покажат нос навън от вратата в този студ. Търговската улица бе почти пуста. Само от време на време по нея претичваше някой минувач с високо вдигната яка и дълбоко нахлупена шапка в опит да се спаси от студа.