— Имате фантастична къща.
— Благодаря. Тя е притежание на рода Вийкнер от четири поколения. Прадядо ми по бащина линия я е построил в началото на века и винаги е принадлежала на фамилията. Да можеха стените да говорят…
Той махна с ръка и се усмихна на Ерика.
— Сигурно е невероятно да си заобиколен от паметта на рода си.
— И да, и не. Това носи със себе си голяма отговорност. Очаква се да следваш стъпките на дедите си и така нататък.
Той се позасмя, а Ерика си помисли, че не изглежда сломен от отговорности. Самата тя се чувстваше ужасно не на място в елегантната стая и напразно се опитваше да се настани по-удобно на красивия, но твърд диван. Накрая се намести на самия му ръб и внимателно отпи от малката чаша за еспресо. Кутрето й потръпна, но тя не се подаде на внезапния импулс. Чашата направо я подканяше да я хване, като издаде малкия си пръст навън, но тя заподозря, че този жест би изглеждал по-скоро неестествен и пародиен. Известно време води вътрешна борба, гледайки подноса със сладкиши, но накрая се предаде и си взе дебело парче кекс. Около десет червени калорийни точки.
— Алекс обожаваше тази къща.
Ерика се чудеше как да насочи разговора към темата, заради която бе дошла, и му бе благодарна, че сам спомена Алекс.
— Колко дълго живяхте заедно тук?
— По време на целия ни брак, петнайсет години. Запознахме се, докато учехме в Париж. Тя следваше история на изкуството, а аз бродех из дебрите на икономиката, за да мога поне отчасти да управлявам семейната империя.
Ерика силно се съмняваше, че Хенрик Вийкнер би имал проблем да се справи „поне отчасти“ с каквото и да било.
— Веднага след сватбата се преместихме в Швеция и заживяхме тук. Родителите ми бяха починали и къщата бе започнала да запада по време на следването ми в чужбина. Алекс веднага се залови с реставрацията й. Искаше всичко да е съвършено. Всеки детайл, всеки тапет, всички мебели и килими или са били тук от самото построяване на къщата и сега са реставрирани, или са купени от Алекс. Тя посети безброй антикварни магазини, за да открие предмети като тези от времето на прадядо ми. Добре че разполагаше с множество стари снимки, та резултатът е направо фантастичен. Същевременно с това се бореше да разработи своя галерия. Не знам как успя да се справи с всичко.
— Как бихте описали Алекс като личност?
Хенрик дълго мисли над въпроса.
— Красива, спокойна, перфекционист до мозъка на костите си. Понякога изглеждаше надута в очите на онези, които не я познаваха, но това се дължеше основно на факта, че трудно допускаше хора до себе си. Който искаше да е с Алекс, трябваше да се бори за нея.
Ерика разбираше отлично какво имаше предвид Хенрик — чаровната затворена Алекс още като дете бе определяна като надута от същите момичета, които след това се биеха да седят до нея. Все пак попита:
— Какво имате предвид?
Искаше да чуе обяснението на Хенрик.
Той погледна през прозореца и за първи път, откакто стъпи в къщата на Вийкнерови, Ерика съзря наченки на емоция зад красивата му фасада.
— Тя винаги правеше каквото решеше. Никога не се съобразяваше с други хора. Не от лошотия, в Алекс нямаше и капка злост. Бе такава по неволя. Най-важното нещо на света за нея бе да не позволи да бъде наранена. Всичко останало, всички емоции оставаха в сянката на тази цел. Имаше само един проблем. Ако не допускаш никого до себе си от страх, че ще се окаже твой враг, оставаш и без приятели. — Той замълча. После погледна към Ерика. — Разказвала ми е за вас.
Ерика не можа да скрие изненадата си. Като се има предвид как приключи приятелството им, Ерика бе убедена, че Алекс й е обърнала гръб завинаги и никога повече не си е спомнила за нея.
— Никога няма да забравя едно от нещата, които ми каза. Сподели, че вие сте били последната й истинска приятелка. „Последното чисто приятелство.“ Това бяха точните й думи. Този подбор на думи ми се стори доста странен тогава, но тя не каза нищо повече, а и аз вече знаех, че няма смисъл да я разпитвам. Именно затова ви разказвам неща за Алекс, които не съм споделял с никой друг. Нещо ми подсказва, че въпреки дългите години на раздяла съпругата ми все още пазеше късче от сърцето си за вас.
— Значи наистина сте я обичали?
— Повече от всичко на света. Александра беше целият ми живот. Всичките ми действия, всичките ми думи се въртяха около нея. Ироничното е, че тя никога не го забеляза. Ако ме бе допуснала до себе си, днес нямаше да е мъртва. Отговорът беше през цялото време пред очите й, но тя се боеше да го погледне. Съпругата ми представляваше странно съчетание от страх и смелост.